Bulgars titles - kanasubigi

Kanasubigi was a title of early Bulgars rulers. It is a compound word which consists of archaic form

Kanas ubigi Omurtag,

Madara, Bulgaria

kana for khan (king, ruler) and the title yabgu. Commonly known as Turkic titles of nobility both titles actually are not of Turkic origin and were first used by the Yuezhi and Wusun - nomadic people from north-western China (Gansu and Turfan regions), of whose languages hardly anything is known.


Kan/kagan was an Yuezhi title. According to Hyun Jin Kim the nomadic Yuezhi possessed political institutions that closely resemble the Xiongnu and later Hunnic models. The Chinese refer to the five xihou or Lords of the Yuezhi who rule the five tribes of their imperial confederation. According to Pulleyblank the Yuezhi were Indo-Europeans and they spoke a Tocharian type language.[1] The title xihou corresponds in the pronunciation to what would later become the Turkic title yubgu. This originally Yuezhi royal title appears on the coins of their rulers as IAPGU/yavuga[2] and it came to the Xiongnu from the Yuezhi.[3] F. Hirth has successfully compared the transcription sihou (<*khiəp-g’u) with a title yavugo on the Yuezhi-Kushan coins from Kabulistan and yabγu of the ancient Turkic monuments. This title is first of all an Yuezhi title, and it is a "true Tocharian" title. In the 11 BC an Yuezhi from the Xiongnu state fell in the Han captivity, he was a "chancellor" with the title sihou (yabgu). After 4 years he returned to the Xiongnu chanyu. Chanyu gave him his former post of a "second (after Chanyu) man in the state" and retained the title sihou (yabgu). The bearer of this high title did not belong to the Xiongnu dynastic line, but he was a member of the numerous Yuezhi autonomous diasporas in the Xiongnu confederation. This history suggests that in the Wusun (Asman, Ashina) state Butszü-sihou also was a yabgu. Among the Turks, the title yabgu gained a new lease of life. In the Turkish inscriptions of Mongolia, it refers to a noble ranking immediately after the qagan.[4] Kuyan/gayan was a "common Yuezhi symbol for a terrestrial embodiment for the Moon and Milky Way". The myth about Milky Way Kagan found some new aspects among Turks and Mongols but the essence remained the same.[5]

Bulgars' tribes originated from the Great Yuezhi. The Great Yuezhi entered Europe together with the Huns and in the beginning they were called with their old name Massagetae.[6] Edwin G. Pulleyblank, Yury Zuev and some modern Bulgarian scholars identify the Bulgars Utigurs as one of the tribes of the Yuezhi. According to Edwin G. Pulleyblank and Yury Zuev the Utigurs of Menander are Uti, and the word Uti was a real proto-type of a transcription Yuezhi < Uechji < ngiwat-tie < uti.[7-10]

References:

1. THE PEOPLES OF THE STEPPE FRONTIER IN EARLY CHINESE SOURCES, Edwin G. Pulleyblank, University of British Columbia, (1999), Summary, page 35

2. The Huns, Rome and the Birth of Europe, Hyun Jin Kim, (2013, Cambridge University Press), page 256

3. Turks and Iranians: Aspects of Turk and Khazaro-Iranian Interaction, Peter B. Golden, page 17, footnote 89, Zuev, Early Turks, p.31 : "This title is first of all an Uechji title, or, in the opinion of the eminent scientist [F. Hirth, 1899, p. 48-50], it is a “true Tocharian” title. "

4. ENCYCLOPÆDIA IRANICA, JABḠUYA : "Although yabḡu is best known as a Turkish title of nobility, it was in use many centuries before the Turks appear in the historical record. ... Among the Turks, the title yabḡu gained a new lease of life."

5. EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 39

6. SINO-PLATONIC PAPERS, Number 127 October, 2003, The Getes, page 22-24 : Da Yuezhi -> Ta-Yue-ti (Great Lunar Race) -> Ta-Gweti -> Massa-Getae

7. EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, p.38 and p.62 : " The Utigurs of Menandr are Uti, associated with Aorses of the Pliny "Natural history" (VI, 39). The word Uti was a real proto-type of a transcription Uechji < ngiwat-tie < uti (Pulleyblank, 1966, p. 18)"

8. TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ, В ТЪРСЕНЕ НА ПРАРОДИНАТА, Проф. Атанас Стаматов

9. ТАРИМ И БАКТРИЯ - В ТЪРСЕНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАРОДИНА, Петър Голийски, сборник Авитохол

10. Chinese and Indo-Europeans, E. G. Pulleyblank, 1966, Cambridge University Press

The Hunno-Bulgarian language (Bulgar language)

Bulgar language (also spelled Bolgar, Bulghar) is an extinct language spoken by the Bulgars.

The name is derived from the Bulgars, a semi-nomadic people in Eastern Europe during the Middle Ages. A tribal union of Bulgar tribes established the Bulgar state, known as Old Great Bulgaria in the mid-7th century, eventually giving rise to the Danube Bulgaria by the 680s and Volga Bulgaria. The language is extinct in both Danube Bulgaria (10th century) and Volga Bulgaria (16th century)[1].

One of the earliest written sources which mentioned Bulgars is the Chronography of 354 AD. Bulgars came to Europe together with the Huns[2] and both groups of people didn't have written languages. Apparently Bulgars played an important role in the Hunnic union - we are told that Bulgar tribes were active in the North-Western Carpathians at the beginning of 5th century against the Germanic Lombards. There were two battles and the Bulgars were victorious. In the first battle the Lombard king Agelmund was killed. His son Laimicho attempted to revenge his father but was defeated and forced to run away.[3] After the battle of Nedao (455 AD.) in which Attila's sons were defeated, the Huns and Bulgars, as we learn from Jordanes, retreated into their "inner" territory on the river Dnieper (Ukraine) where they reorganized on a smaller scale.[4]

Affiliation of the Bulgar language

Hunno-bulgarian written in Greek alphabet
Inscription on stone from  Dluzho, north-eastern
Bulgaria, 8th century

The Huns and Bulgars spoke closely related languages different from others “barbarian” languages. The relations between the language of Bulgars and Huns were studied by Harvard professor Pritsak in his notable work "The Hunnic Language of the Attila Clan" (1982).[5] He termed the language of Bulgars as Hunno-Bulgarian. Pritsak analyzed the 33 survived Hunnic personal names and concluded that the language of the Bulgars was Hunnic language:

1. Danube-Bulgarian was a Hunnic language (page 444)

2. Danube-Bulgarian had the suffix /mA/, with the same meaning as the Middle Turkic suffix /mAt/      'the greatest among' (page 433)

3. In the Hunno-Bulgarian languages /r/ within a consonantic cluster tends to disappear (page 435)

4. In Hunno-Bulgarian there was also a tendency toward the develop ment of di > ti > ći (page 436)

5. In the Hunno-Bulgarian there was vocalic metathesis bli- < *bil (page 443)

6. There was initially a g- in the Hunno-Bulgarian languages (page 449)

7. One of the typical features of the Hunno-Bulgarian linguistic group is a cluster in the word initial       position. (page 460)

8. Hunnic (language) shared rhotacism with Mongolian, Old Bulgarian, and Chuvash. (page 470)

According to Pritsak the Hunnic language was between Turkic and Mongolian, probably closer to Turkic. 

According to Antoaneta Granberg (University of Gothenburg) the Hunno-Bulgarian language was formed on the North-Western borders of China in the 3rd-5th c. BC. Analyzing the loan-words in Slavonic, she concluded that Bulgar language was directly influenced by various languages: Turkic, Mongolian, Chinese and Iranian. In the 6th century when Turkic tribes reached the borders of the China, the Huns and Bulgars were not there.[6] Turkic languages contain Hunno-Bulgarian loans but they were taken via Chinese mediator. For example Hunnic ch’eng-li (sky, heaven) was borrowed from Chinese as tängri in Turkic.[7] The Hunno-Bulgarian language has non-Turkic and non-Altaic features. Granberg observes that "Altaic has no initial consonant clusters, while Hunno-Bulgarian does. Unlike Turkic and Mongolian, Hunno-Bulgarian language has no initial dental or velar spirants. Unlike Turkic, it has initial voiced b-: bagatur (a title), boyla (a title). Unlike Turkic, Hunno-Bulgarian has initial n-, which is also encountered in Mongolian: Negun, Nebul (proper names)." In sum, Antoaneta Granberg concludes that "Hunno-Bulgarian language has no consistent set of features that unite it with either Turkic or Mongolian. Neither can it be related to Sino-Tibetian languages, because it obviously has no monosyllabic word structure." Often Hunno-Bulgarian language is termed Turkic which is not correct, Altaic is more to the point.[8]

Some scholars claim that Bulgars were specific Turkic tribes, the so called Oghurs, and that they spoke Oghur Turkic. However this hypothesis cannot explain the genetic tests. Also such people as Oghurs are not documented in any of the Chinese, Iranian, Indian or Armenian sources. Actually we know nothing of the languages of the nomadic people who entered Europe before the 7th century AD. The theories for existence of specific Turkic group (the so called Oghurs), to which Bulgars supposedly belonged, are nothing more than a hypothesis.[2]  

References:


1. The Hunno-Bulgarian Language, Antoaneta Granberg, Göteborg University, 2008, page 7

2. Khazaria in the Ninth and Tenth Centuries, Boris Zhivkov, page 37: "It is generally accepted that the Bulgars came to Europe either slightly earlier or during the Hunnic invasion"

3. Pauli Historia Langobardorum, MGH, Scr. rerum Langobardicarum et Italicarum saec. VI—IX, I

    Образуване на българската народност, Димитър Ангелов, p. 123

4. Bulgar people, Encyclopædia Britannica

5. The Hunnic Language of the Attila Clan, OMELJAN PRITSAK, Harvard Ukrainian Studies (1982)

6. Pulleyblank 1963: 239-265

7. Pulleyblank 1963:240

8. The Hunno-Bulgarian Language, Antoaneta Granberg, Danish Society for Central Asia’s Electronic Yearbook, pages 6-10

Хан Кубрат

Хан Кубрат

Хан Кубрат произхожда от рода Дуло и е вожд на най голямото  българско племе уногондури. По всяка вероятност уногондурите  са обединение на старите утигури и оногури. Кубрат е известен с това, че обединява повечето прабългарски племена на север от Кавказ и Черно море и създава Стара Велика България. Преди хан Кубрат българските племена са разпокъсани и разделени на два основни клона: западен, в който живеят кутригурите под аварска хегемония и източен, в който живеят утигурите и оногурите (и други български племена)  намиращи се под хегемонията на западния тюркски хаганат.
                                                                                             

Кубрат е роден около 605 година и почива около 665г. като според именика на българските ханове той управлява 60 години и е наричан също така Курт. Пристига в Константинопол през 619г. заедно с вуйчо си Органа и прекарва тук младежките си години. Някои учени твърдят, че е бил покръстен.[1] От това време датира и приятелство му с бъдещия император Ираклий. Кубрат се завръща в родните си земи вероятно след смърта на Органа през 631г. подтикван от Византия която също преследва своите цели. Кубрат се изправя пред трудната задача да извоюва независимост за разпокъсаните и разединени български племена.

Около 632г. той унищожава всички остатъци от властта на западните тюрки и става пълновластен господар на българите уногондури (или хуногондури). Този акт на държавна независимост е признат от Византия (Източната Римска Империя) и така завършил първият  етап от обединението на разпокъсаните български племена живеещи северно и източно от Азовски море в една централизирана държава, начело с владетел от царственият род Дуло.  

Йоан Никиуски пише, че Кубрат бил господар на всички хуни [2]

Вторият етап обхваща обединението на българите живеещи на север от Придунавието и намиращи се под властта на силния Аварски хаганат. През 631-632г. във върха на Аварският хаганат избухнали междуособици, породени от опита на българската аристокрация сред българите кутригури да овладее властта в хаганата. Както научаваме от патриарх Никофор Кубрат прогонва войската на аварите от българските земи, присъединява кутригурите и други прабългарски племена и по този начин създава Стара Велика България. Съдейки от разказа на хрониста виждаме, че Кубрат е считал земите на Долни Дунав за свои наследствени тоест те са били във владение от векове на предците му. За това свидетелства и именика на българските ханове където се указва, че те управлявали цели 515г. от другата (северната) страна на Дунава. По всичко личи, че Източната Римска Империя (Византия) е признавала това му право. Победата на Кубрат и българите над аварите е било събитие с дълготрайни последици за историята на Европа и региона и поради това този велик мъж е отбелязван многократно от всички летописци на епохата.
               
Така била създадена Стара Велика България която обхващала големи територии между реките

Стара Велика България  

Волга (изток) и Дунав (запад) на юг тя достигала Кавказ а на север е трудно да се определят нейните граници. Столица на държавата станал град Фанагория на Таманският полуостров. Според археологическите проучвания Фанагория е бил един от най-големите градове на своето време. През 635г. хан Кубрат изпратил делегация в Константинопол  и между Велика България и Византия бил сключен мирен договор. Император Ираклий почел с много дарове могъщия български владетел и го удостоил с високата титла патриций. След смъртта на императора през 641г. хан Кубрат станал покровител на неговата вдовица и сина му в династичните борби за власт разтърсили Византия.

Легендата за хан Кубрат и синовете му

Легендата разказва, че на смъртният си одър хан Кубрат повикал синовете си, за да им каже нещо важно. Наредили се синовете на великият владетел около баща си и зачакали да чуят последния му завет. Старият цар им показал сноп стрели и приканил всеки един от синовете си да се опита да  счупи снопа. Опитали те да счупят снопа но колкото и  усърдно да се опитвали на никого от синовете това не се отдало. Тогава Кубрат развързал снопа и започнал за чупи стрелите една по една. После вдигнал поглед към младите български благородници и им казал: "Докато сте заедно и се поддържате ще сте като този сноп стрели, никой няма да може да ви победи. Разделите ли се, ставате слаби и ще бъдете покорени лесно от всеки враг, знайте, че силата се крепи на единството!

И до ден днешен върху българският парламент е изписана заръката на хан Кубрат: "Съединението прави силата"

Залезът на Стара Велика България 

В края на царуването на хан Кубрат над Велика България надвиснали тъмни облаци. От степите източно от Каспийско море нахлули хазарите които били значителна военна сила за своето време. За нов владетел на българите след смъртта на Кубрат бил коронован най-големият му син Бат Баян. Неговите усилия да спре хазарското нашествие се оказват неуспешни. Тогава синовете на хан Кубрат решили да се разделят въпреки заръката на баща им. Най-големият от синовете, Батбаян остава в степите северно от Азовско море и организира отбрана срещу хазарите но в крайна сметка е подчинен от Хазарския каганат. Петият от синовете, Алцек мигрира в Италия, а Кубер се присъединява към аварите в централна Европа. Котраг, вторият син на Кубрат, мигрира към средното течение на река Волга, където основава Волжка България която просъществува до 13 век когато е покорена от монголската Златна орда. Третият син, Аспарух мигрира към устието на р.Дунав и завзема Малка Скития, откривайки за прабългарите път към Мизия където те впоследствие създават Първата българска държава след Битката при Онгъла. През 681г. тя е призната официално от Византийската империя.

Съкровището от Малая Перешчепина

                                                                                                                 

Пръстените с монограми на хан Кубрат

През 1912г. в Украйна южно от град Полтава е открито съкровище датирано към средата на 7ми век и принадлежало на Кубрат. Най важните предмети са трите пръстени с монограми на хан Кубрат доказващи българската принадлежност на съкровището. Съкровището съдържа над 50 кг. разнообразни златни и сребърни предмети като саби, катарами, съдове за миене, чаши, кани, блюда и накити. Някои изследователи предполагат, че там е погребан хан Кубрат или поне знатен аристократ но тъй като съкровището е открито и първоначално изкопано от местни селяни а не професионални археолози тази теза е съмнителна тай като не се знае точното първоначално разположение на предметите. По-вероятно е обаче то да е просто укрито съкровище от отстъпващите на запад българи които просто са го закопали за да не попадне то в ръцете на хазарите.          

Източници за хан Кубрат 

1. История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие, Васил Н. Златарски, стр. 130-145 :  "Ето какво пише епископ Иван Никиуски:
„Кубрат... беше кръстен още в детинството си и приет в недрата на християнстото в Цариград и бе израсъл при императорския двор.”

2. A history of the First Bulgarian Empire, Book I THE CHILDREN OF THE HUNS, Steven Runciman, стр. 13

Issedones

Issedones were were an ancient people of Central Asia described by Herodotus (c. 484–c. 425 BC) in his History (IV.16-25) and by Ptolemy (c. AD 100 – c. 170) in his Geography. According to Herodotus the Issedones were situated opposite to the Massagetae who were at the east of the Caspian Sea, or rather Aral ; but Issedones were, as will appear, very much farther to the east. The Issedones  and Massagetae are described by Herodotus as similar to, but distinct from, the Scythians.

Map of Scythia showing Issedones, Massagetae and Pazyryk burials 

Ptolemy placed them on the Silk Road in Chinese East Turkistan (Tarim Basin, Xinjiang).[2][3]

The Issedones had their wives in common and they are said to practice the following customs. Whenever a man's father dies, all his relatives lead their herds to him, sacrifice them, and after cutting up the flesh of the cattle, they also cut up the dead father of the man who received them; then mixing it all together, they lay out all the meal as a feast. As for the man's head, they pull out the hair, clean it out, and cover it with gold.  Then they use it as a religious statue and make great sacrifices to it yearly. The father's son does this, just as the Greeks practice the genesia. Otherwise, the Issedones are said to be just, and the women share power equally with the men.[3]

According to some scholars Issedones are the same people as Wusun from the Chinese sources,[4] and therefore some of their tribes must have been ancestors of the ruling dynasty Ashina of the ancient Turkic peoples.


1. Issedones

2. Issedones

3. Race and Ethnicity in the Classical World, Rebecca F. Kennedy, C. Sydnor Roy, Max L. Goldman, p. 311

4. An Introduction to the history of the Turkic Peoples,  Peter Golden, page 51

ARIMASPI

ARIMASPI were ancient people in the extreme north-east of Scythia, probably the eastern Altai. All accounts of them go back to a poem by Aristeas of Proconnesus, from whom Herodotus (iii. 116, iv. 27) drew his information. According to Herodotos their name was derived from the Skythian words arima "one" and spou "eye". They were supposed to be one-eyed (hence their Scythian name), and to steal gold from the griffins that guarded it. In art they are usually represented as richly dressed Asiatics, picturesquely grouped with their griffin foes; the subject is often described by poets from Aeschylus to Milton. They are so nearly mythical that it is impossible to insist on the usual identification with the ancestors of the Huns. Their gold was probably real, as gold still comes from the Altai.

Greek and Roman accounts

Arimaspian fighting Griffin (Museum of Fine Arts Boston)

Here is the account of Herodotus:

"Of these too, then, we have knowledge; but as for what is north of them, it is from the Issedones that the tale comes of the one-eyed men [Arimaspoi (Arimaspians)] and the Grypes (Griffins) that guard gold; this is told by the Skythians (Scythians), who have heard it from them; and we have taken it as true from the Skythians, and call these people by the Skythian name, Arimaspoi; for in the Skythian tongue arima is one, and spou is the eye."

The account of Pliny the Elder (Natural History 7. 10):


"Also a tribe is reported next to these [i.e. the tribes of Scythia], towards the North, not far from the actual quarter where Aquilo (the North Wind) [Boreas] rises and the cave that bears its name, the place called the Earth's Door-Bolt (Ges Clithron)--the Arimaspi (Arimpaspians) whom we have spoke of already, people remarkable for having one yes in the centre of their forehead. Many authorities, the most distinguished being Herodotus [Greek historian C5th B.C.] and Aristeas of Proconnesus [Greek poet C7th B.C.], write that these people wage continual war with the Grypes (Griffins), a kind of wild beast with wings, as commonly reported, that digs gold out of mines, which the creatures guard and the Arimaspi try to take from them, both with remarkable covetousness."

Аримаспи

Аримаспи (Arimaspi) са древен народ живял в най-отдалечения североизточен край на Скития, вероятно около планината Алтай. Разказите за тях се базират на стихотворение от древногръцкият поет Аристеас от когото Херодот (III. 116, IV. 27) черпи информация. Иседоните разказват, че аримаспите имали само по едно око (оттук и тяхното скитско име), и крадяли злато от грифоните които го охранявали. В изкуството те обикновено са представени като богато облечени азиатци, живописно групирани с техните врагове грифоните; темата често се описва като поети от Есхил до Милтън. Тяхното съществуване е толкова митично, че е почти невъзможно да се поддържа обичайната им  идентификация с предците на хуните. Въпреки това тяхното злато вероятно е реално, тъй като в Алтай все още се добива злато.

Гръцки и Римски разкази

Аримаспиец се бие с грифон, музей за изящни изкуства, Бостън 

Ето какво разказва Херодот:

"За тези (хора) също имаме знания; но за тези които са на север от Иседоните знаем само от техните (на Иседоните) разкази, според които там живеят еднооки мъже (Arimaspi) и грифони които пазят златото; това е разказвано от скитите които са го чули от тях и ние приемаме за истина тези разкази на скитите, като наричаме тези хора Аримаспи по тяхното скитско име защото на скитски език арима означава едно, а спа означава око"

А ето и разказа на Плиний Стари (Natural History 7. 10):

"Също така се съобщава и за племе съседно на тях (скитските племена), в северна посока недалеч от мястото където северният вятър (Aquilo Boreas) се издига и пещерата която носи името му, се намира място наричано врата на Земята (Ges Clithron) - наричано Аримаспи и известни с това, че имат едно око в центъра на челото си. Много авторитети, най известния от които Херодот (гръцки историк от 5 век преди новата ера) пишат, че тези хора водят непрекъснати войни с грифоните, диви зверове с крила, за които се счита, че копаят злато от мини в земята и го пазят, а аримаспите непрекъснато се опитват да им го вземат."

Origin of Turks

The ethnonym Turk first appears with certainty in the Chinese sources dealing with events of the mid-sixth century in the form Tujue in Modern Mandarin Chinese. The exact form of the ethnonym masked by the Chinese character remains contested.[1][2]

These Turks were not the first Turkic-speaking people attested in our sources. The first Turkic speaking people identifiable in Chinese sources are a group of three peoples, Dingling, Gekun ( or Jiankun), and Xinli, located to the north in Southern Siberia that were conquered by Modun after he had subdued the Eastern Hu and the Yuezhi on his eastern and western flanks. There is a thread of historical continuity linking the Dingling of Han times with the Tiele of the fifth and sixth centuries out of whom the Uighurs eventually emerge. The Gekun/Jiankun have long been identified with the Kirghiz. The name Xinli is probably the same as Xue of seventh century Chinese sources, transcribing the Turkish tribal name Syr found on the Orkhon inscriptions. A fourth ethnic name of Western Han times that might be Turkish, located farther west, is Hujie or Wujie. A connection has been proposed with Turkish Ogur/Oguz but is less convincing phonetically.[3][4]

The Loulan in Xinjiang, the Yuezhi and the Wusun are Indo-Europeans. Xiongnu ethno-linguistic affiliations remain obscure. They have been identified as Turkic (perhaps, some “Pre-Proto-Bulgaric,”), Iranian or Palaeo-Siberian (in particular Kettic, a theory proposed by Ligeti more than half a century ago) The relationship of the Xiongnu ( EMC Hun-nu) to peoples subsequently appearing in the central - western Eurasian steppes and Europe bearing the ethnonym “Hun” ( or variants of it - Iranian-Sodian (hwn), Indian(Huna), Graeco-Roman Hunni) ) has also been contentious. The most recent considerations of the material argue for a Xiongnu-Hun connection.[4]

The Turkic ancient homeland

Tiele appears to be a later name (or variant) of the ethnonym Dingling - one of the names associated with early Turkic peoples. The Dingling/Tiele come into view in the second century BC in the area north of the Xiongnu, in Northern Mongolia and the Irtys region,extending to Lake Baikal and the Middle Yenisei. The Tiele union included Mongolic, as well as Turkic groupings. They were brought by force into the Xiongnu union and remained recalcitrant vassals. The Tiele formed a number of polities before their incorporation into the Turk Empire.

The various reconstructions, based largely on linguistic evidence showed that the early Turkic linguistic community must have been in a zone in which they had contact with Indo-European, Uralic and Yeniseic in their West and Northwest and Mongolic in their East. This was most probably in the forest-steppe zone of South Siberia around the Altay extending into Mongolia, where they may also have acquired elements of equestrian culture and pastoral nomadism from the Indo-Europeans.


The Indo-European Scytho-Iranians were their neighbors (and likely predecessors) in Mongolia and South Siberia (and perhaps extending into areas of Western Siberia). In Eastern Turkistan/Xinjiang, the early Turks interacted with both eastern Iranian and Tokharian-speaking peoples.[4]

Ashina dynasty

According to the legends Ashina people migrated towards the Altai Mountains from East Turkestan or the Turpan Oasis. As stated in one of these legends the sons of the she-wolf (ten in number) married local women and took their family names, one of which was Ashina. Most probably the name Ashina itself is of Iranian origin. The two most senior titles after that of the Khagan in the Turkic Khaganate were shad, which had Iranian roots ( along with the title of the khagan's wife- khatun) and yabgu , of Tocharian origin. It is presumed that the khagan, khan, tegin, chor and tarkhan titles, as well as the name Turk itself, are also of Iranian origin. The bek title can be added here as well. In addition, the names of the early Turkic khagans : Bumin, Istemi, Muqan, Taspar and Nevar, are not of Turkic origin either.[5]

Many orientalists as Yu. A. Zuev, A. N. Bernstamm and D. G. Savinov argued about the Saka-Wusun origin of the Ashina clan.

References:

1. Studies on the Peoples and Cultures of the Eurasian Steppes, Peter B. Golden, page 20


2. Encyclopædia Britannica, Turkic peoples


3. THE PEOPLES OF THE STEPPE FRONTIER IN EARLY CHINESE SOURCES, Edwin G. Pulleyblank, 1998, University of British Columbia, page 53


4. Studies on the Peoples and Cultures of the Eurasian Steppes, Peter B. Golden, page 27-28


5. Khazaria in the Ninth andTenth Centuries, By Boris Zhivkov, page 23

Юеджи и българи

Юеджите в северен Китай преди миграцията

Юеджи или юечжи (на китайски: 月氏, пинин: yuèshì, юешъ) е китайското име на древен централноазиатски номаден народ. Юеджи е китайски екзоним съставен от две думи: yuè (月) „луна“ and shì (氏) „клан“. Счита се, че юеджи са близкородствени или идентични на индоевропейските тохари. Първоначално те обитават земите източно от Таримската котловина, провиция Гансу в съвременен Китай,  но след поражението си от хунну през 162 пр.н.е. те се преселват на запад към Казахстан в басейна на река Амударя, откъдето изместват саките. През 132 пр.н.е. юеджи на свой ред са изтласкани към Бактрия от племената усун. Там те влизат в контакт с елинистичната култура и по-късно основават Кушанското царство.[1][2] Според Ото Маенчен-Хелфен отделни групи племена на юеджите мигрират далеч на запад и достигат степите северно от Кавказ и бреговете на Черно море още през 1 век ВС. [3]

Ранна история

Юеджите са записани в китайските хроники в края на периода на воюващите държави (495-221 В. С.) като номадни племена живеещи в земите на западният регион, по-специално около Дунхуан и Гуачжоу. За разлика от съседите си хунну юеджите не влизат във военни сблъсъци с китайските държави, династията Цин дори търгува с тях като разменя коприна за нефрит и бойни коне. По този начен юеджите които препродават китайската коприна на съседни народи поставят началото на търговията по пътя на коприната.

Юеджи в северен Китай

Юеджите завземат областта Дунхуан и постепенно стават много силна нация в северозападната част на Китай. В записките Ханшу е отбелязано: " Големите Юеджи са номадска орда. Те се движат наоколо със добитъка си и имат същите обичаи като тези на Хунну. Тъй като техните войници са повече от сто хиляди, те са силни и презират Хунну В... миналото, те са живели в района между Дунхуан и Килиян [планина] (южно от коридора Хъси)" юеджите са толкова силни, че хунну монарха Тоуман дори изпраща големия си син Моду като заложник на юеджите. Юеджите често атакуват съседните им усуни заради роби и пасища. Усуните първоначално са живели заедно с юеджите в района между Дунхуан и Килиян (планина). Юеджите атакуват Усуните, убиват техният монарх Нандуми и завземат неговата територия. Синът на Нандуми, Кунмо избягва при Хунну и е отгледан от техният монарх.

Постепенно Хунну стават все по-силни и избухва война между тях и юечжите. Имало е най-малко четири войни между Юеджите и Хунну според китайските хроники. Първата война избухва по време на царуването на Хунну монарха Тоуман на (който умира през 209 B.C), който внезапно напада Юеджите. Юеджите искали да убият Моду, сина на Тоуман когото държат като заложник при тях, но Моду откраднал добър кон от тях и успял да избяга в страната си. Както изглежда, Хунну не побеждават Юеджите в тази първа война.

Втората война е била през 7-та година от царуването на Моду(203 г. пр). При тази война голяма част от територията която първоначално принадлежала на юеджите е завладяна от Хунну и хегемонията на юеджите започна да се разклаща. Третата войната вероятно е през 176 г. пр.н.е. (или малко преди това) и юеджите понасят тежка загуба. Четвъртата война вероятно е по времето на царуване на Хунну монарха Лаошан (174 пр.н.е.-166 пр.н.е.) и е катастрофална за юеджите, царят им е убит и от черепа му е направена питейна чаша. Вероятно около 165 BC голяма част от юеджите мигрират от Таримския басейн на запад към Фергана, като най-накрая се установяват в Трансоксиана и Бактрия.[4][5]

Заселване в Бактрия 

Миграция на юеджите от Китай към Бактрия

Юеджите са посетени в Трансоксиана през 126 BCE от китайска мисия предвождана от Джан Циен като официалната цел на мисията е да осигури подкрепа на юеджите за китайците във войната им с хунну. Синът на убитият цар на юеджите обаче отказва такава подкрепа тъй като предпочита да живее в мир в новозаселените земи на Бактрия и Трансоксиана. Пътешествието на китайската мисия хвърля значителна светлина върху политическата ситуация в централна Азия по онова време и обичаите на народите живеещи там. Джан Циен открива царя на юеджите в района на север от река Амударя, впоследствие той пише, че юеджите продължават да живеят номаден начин на живот и на новото място, като оценява броят на техните войници между 100 000 и 200 000.(Shiji, 123)[6]
дипломата-пътешественик

Китайските мисии в Бактрия и Трансоксиана вероятно са били движени и от други стимули в допълнение към възможността за съюз с юеджите срещу хунну. Китайските императори през периода Хан са искали да притежават т.нар. небесни коне които имали свойството да изпотяват кръв. Китайският поет Ли Бай пише в своята "Песен за Небесния Кон", че небесните коне излизат от пещерите на юеджите и техните гърбове имат тигрова шарка.[7] През 101 г. пр.н.е. Хан императора Ву изпраща военна експедиция в Согдиана за да се сдобие с така наречените небесни коне. Търсенето на перфектните коне може да е имало повече духовен смисъл отколкото практическа или военен такъв. Императорът Ву дори композира химн докато чака пристигането на 30 небесни коне, като се е надявал, че те ще го издигнат до Кунлун планината, свещената планина която е била дом на всички безсмъртни.[8] Някои авторитети виждат връзка между небесните коне и жълтите кобили открити в първата кралска гробница от Пазирик погребенията,[9] и евентуално паметта за юеджите е оцеляла с Пазирик погребенията.[10][11]

Произход, обичаи, език

Трудно е да се каже дали юеджите следва да бъде включени в категорията на урало-алтайските племена като тюрки или хуни. Нищо не е известно за техният език. Съдейки по физическия тип представен на Кушански монети, външният им вид е по-скоро тюркски, отколкото монголски или угро-фински. Някои авторитети считат, че името Турушка или Турукха, с което са ги наричали индийските автори, е още едно доказателство за връзката им с тюрките. Но името тюрки и тяхната национална идентичност изглежда се отнася към средата на 5-ти век, така че вероятно е анахронизъм да се причисляват Юеджите към тюркските племена. Възможно е обаче юеджите и тюрките да са паралелно развили се подобни или дори първоначално идентични племена. Някои автори считат, че юеджите са Гети и че първоначалната форма на името е Утит или Гет, като вероятно се появява и в индийските Джати.[12] Според Хиун Ким(Hyun Jin Kim) номадните юеджи притежават политически институции, които поразително много приличат на Хунну и по-късните хуни. Китайците споменават пет сихоу или лордове на юеджите, които управляват петте племена на имперската им конфедерация. Според Едвин Пулейбланк юеджите са индо-европейци и са говорели форма на тохарски езици.[13] Титлата сихоу съответства в произношението на това, което по-късно ще се превърне в тюркската титла иабгу. Тази изначално юеджи царска титла се появява на монетите на техните царе като иапгу (IAPGU)[14] и е заимствана при Хунну от юеджите.[15] Сред тюрките, титлата иабгу (yabgu) придобива нов живот. В тюркските надписи от Монголия, тя се появява като благородническа титла веднага след титлата каган (qagan).[16] Куйан/Каган (Kuyan/gayan) е Юеджи символ за земното въплъщение на Луната и Млечния път.[17]

Някои учени обяснянат думите отнасящи се до юеджи(月氏) или кушаните като идващи от тюркските езици, като по този начин се заключват, че езика на кушаните е бил клон на тюркските езици. Тази теория е неадекватна. В Зоушу(Zhoushu 周書), гл. 50 е ​​записано, че: „Предшествениците на тюрките идват от държавата на Суо 索“. Предполага се, че „Суо (索)“ е транскрипция на Саки(Sakae) или с други думи, вероятно предците на тюрките първоначално са били клон на саките(Sacae). Ако това е вярно, не е трудно да се разбере защо някои думи и титли, свързани с юеджите или кушаните могат да бъдат обяснени чрез тюркски езиците. В книгата „Реката на царете“ (Rājataraṅgiṇī, I, 170) е отбелязано, че тюркският владетел на Гандхара твърди че негов прародител е Канишка, великият кушански император и основател на династията на кушаните, и може би това не е било просто хвалба. Други учени считат, че езикът на кушаните е бил ирански език. Тази теория е също така неадекватна, поради следните причини. Първо, те са били клон на саките, племенен съюз съставен от най-малко четири племена, Аси, Гасиани, Тохари и Сакараули. От тях някои племена са говорили на ирански език, но също така някои са говорили индоевропейски езици, различни от иранския език, например, Тохарите. На следващо място, племената които са говорили тохарски са били в близък контакт с племената които са говорели ирански език, така че думите, които могат да бъдат обяснени чрез иранския език вероятно първоначално са били тохарски.[18]

Юрий Зуев включва юеджите (Uechji) сред племената на ранните тюрки. Той пише, че „в Северен Кавказ те са говорили на източно-ирански език, а в Кандзю са говорили тюркски език“.[19] Неговите есета за ранните тюркски племена и държавен тип конфедерации показват, че „идеологическите възгледи съвпадат в много отношения и имат обща основа водеща до последните векове преди новата ера. Такава основа е пантеона на древните конфедерации на юеджите и канглите, които са оставили следи в идеологическите комплекси на аштак-тюрките, огузите, куманите, кимеците и т.н. Много аспекти са все още във фолклора на съвременните тюркски народи. Традицията на идеологическа приемственост прониква историята на тези народи от дълбока древност до съвремието.“[20] Вероятно един от най-забележителните е обичаят на населението напълно да бръснат главите си. Седемте племена юеджи – тохари са били белоглави т.е. с напълно бръснати глави. Ритуалното гологлавие е било еквивалентно на луно-главие.[21] Спомняйки се, че думата юеджи е китайски екзоним образуван от две думи yuè(月) „Луна“ and shì(氏)"клан" – следва, че те бръснели главите си за да приличат на Луната. Същият обичай откриваме и сред владетелите на прабългарският клан Дуло: "Тези петима царе управляваха царството от другата страна на Дунава 515 години с бръснати глави и след това дойдоха от тази страна на Дунав княз Аспарух и до сега (управлява). "[22]

Много историци и изследователи като Кънингам, Дахия, Кноблох, Зуев и др. идентифицират юеджите с масагетите от древните класически източници: Da Yuezhi > Ta-Yue-ti (Големи Лунни Хора) > Ta-Gweti> Massa-Getae > Маса-гети.[23][24] Хенинг свързва юеджите с гутите които през 2000 BC напускат родните си земи Загрос (съвременен Иран) и се отправят към централно-азиатските степи и впоследствие към северозападен Китай.[25] Единственото доказателство представено от Хенинг в подкрепа на тази теза се основава на базата на прилики в керемиката и много съвременни учени го считат за неубедително.[26] Според Бейли формите на името тохар (tu-γαρα или Great Gara) са много, някои от които са Θογαρα (гръцки), но също така thog-gar/ bho-gar в тибетският език.[27]

Малки юеджи

Малките юеджи остават в северен Китай и са включени в състава на конфедерацията хунну под името дзие(Chieh, АУ:Jie people). Китайските хроники ги посочват като едно от 19-те племена на хунну.[28] Техният брой съвсем не е малък, както обикновено се счита, за което съдим от факта, че в периода между 184 AD до 221 AD, почти 40 години е имало бунт на малките юеджи в Гансу, северен Китай, който китайците не успяват да погасят 40 години.[29] В началото на четвърти век се установява Жоужан хаганата на територията на днешна Монголия и под неговия натиск малките юеджи започват миграция към Казахстан и Бактрия под името хвар-хуни.[30] През 349 AD е имало масово клане на дзие (Chieh) в северен Китай, Ото Менхен-Хелфен посочва, че 200 000 от тях са били изклани.[31] Вероятно това е крайната дата която може да приемем за миграцията на малките Юеджи от северен Китай/Тарим към Казахстан.

Връзка с прабългарските племена

Големите юеджи навлизат в Европа заедно с хуните и първоначално са наричани със старото

Юеджи и българи

си име масагети.[32] Например Йероним Блажени ни разказва за големият хунски поход в Сирия и Армения от 395г. че "пълчища хуни и ужасните масагети изпълниха цялата земя с кланета".[33] Въпреки, че често биват наричани хуни, все пак не масагетите а именно хуните нападат аланите и готите.[34] След разпадането на хунската империя и загубата в битката при Недао през 455г. хуните и масагетите, последните наричани вече с името българи, както научаваме от готският историк Йорданес се оттеглят източно от река Дон където се реорганизират в по-малки мащаби.[35][36]

Множеството проучвания върху произхода на прабългарите водят до определен район в централна Азия – средното и долно течение на Сърдаря. През втората половина на 2-ри век AD сарматската култура по долното течение на Волга претърпява значителни изменения и се проявяват характеристики нетипични за предходният период: изкуствена черепна деформация, северна ориентация на гробовете, плитки погребални ями и ями с ниши.[37] Юеджите са практикували и изкуствена черепна деформация от кръгов тип също като прабългарите и хуните.[38][39][40] Хуните, прото-българите и част от юеджите споделят общи погребални практики като плитки погребални ями, ями с ниши и северна ориентация на гробовете.[41]

Едвин Пулейбланк идентифицира утигурите като едно от племената на Юеджите.[42] Идентификацията е подкрепяна от Юрий Зуев като според Пулейбланк и Зуев утигурите на Менандер са Ути и думата Ути е била истинският прототип на транскрипцията на името Юеджи: Uechji < ngiwat-tie < uti.[43]Редица български изследователи и историци като Петър Голийски, Атанас Стаматов, Живко Войников и други също считат, че прабългарите произхождат от племената на юеджите.[44][45][46]
Описание на облеклото на юеджите е направено по техни изображения върху техстил от Бактрия намерен в северна Монголия[47] и то е идентично с традиционните български носии, особено тези от югозападна България.

Българските национални костюми са идентични с облеклото
на юеджите. Червеният цвят олицетворява слънцето, белият -
Луната

Източници: 

1. Runion, Meredith L. The history of Afghanistan. Westport, Greenwood Press, 2007

2. Liu, Xinrui. Agricultural and pastoral societies in ancient and classical history. Philadelphia, Temple University Press, 2001

3. The Yüeh-Chih Problem Re-Examined, Otto Maenchen-Helfen, Journal of the American Oriental Society Vol. 65, No. 2 page 81

4. The Yuezhi and Dunhuang

5. Selections from the Han Narrative Histories, Ta Yue-she (Massagetae)

6. Watson 1993, p. 234
7. The Silk Road: A Very Short Introduction, James A. Millward
8. The Silk Road: Two Thousand Years in the Heart of Asia, Frances Wood, page 55
9. Chinese and Indo-Europeans, E. G. Pulleyblank, page 31
10. EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, Uechji, стр. 14
11. The Yueh-chin and their migrations, K. Enoki, G. Koshelenko, Z. Haidary,: The Yueh-chin and Pazyryk, page 177
12.  http://www.theodora.com/encyclopedia/y/yuechi.html
13. THE PEOPLES OF THE STEPPE FRONTIER IN EARLY CHINESE SOURCES, Edwin G. Pulleyblank, University of British Columbia, (1999), Summary, page 35
14. The Huns, Rome and the Birth of Europe, 2013, Cambridge University Press, Hyun Jin Kim, стр. 32
15. Turks and Iranians: Aspects of Turk and Khazaro-IranianInteraction, Peter B. Golden, page 17, footnote 89
16. Jabguya, Encyclopedia Iranica
17. Yu. A. Zuev, EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, page 39
18. SINO-PLATONIC PAPERS, Number 212, 2011, Department of East Asian Languages and Civilizations, University of Pennsylvania, (Victor H. Mair, Editor) The Origin of the Kushans, YU Taishan, page 15
19. EARLY TÜRKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 153
20. EARLY TÜRKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 178
21. EARLY TÜRKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 71
22. The Nominalia of the BulgarianPrinces
23. THE STRONGEST TRIBE, Yu. A. Zuev, page 33: „Massagets of the earliest ancient authors... are the Yuezhis of the Chinese sources“
24. SINO-PLATONIC PAPERS, Number 127 October, 2003, The Getes, page 22-24
25. Henning, W.B. (1978),  The first Indo-Europeans in history
26. The Kingdom of the Da Yuezhi 大月氏 (the Kushans)
27. Indo-Scythian Studies: Being Khotanese Texts, Gara, стр. 110
28. The World of the Huns, Otto Maenchen-Helfen, стр. 372-375
29. The Cambridge History of Early Inner Asia, Volume 1, Denis Sinor, стр. 170
30. SOME REMARKS ON THE CHINESE “BULGAR”, SANPING CHEN, стр. 7
31. The World of the Huns, Otto Maenchen-Helfen, стр. 372
32.  SINO-PLATONIC PAPERS, Number 127 October, 2003, The Getes, page 22-24: Da Yuezhi -> Ta-Yue-ti (Great Lunar Race) -> Ta-Gweti -> Massa-Getae
33. The Cambridge History of Early Inner Asia, Volume 1, стр. 182
34. The World of the Huns, Otto Maenchen-Helfen, стр 4-6
35. The Hunnic Language of the Attila Clan, OMELJAN PRITSAK, Ukrainian Research Institute, Harvard University, стр 429
36.  Encyclopædia Britannica, Bulgar people
37. Khazaria in the Ninth and Tenth Centuries, Boris Zhivkov , стр. 30
38.  http://www.dandebat.dk/eng-dan11.htm
39. The Kushan civilization, Buddha Rashmi Mani, page 5
40. Hyun Jin Kim, (2013) The Huns, Rome and the Birth of Europe. Cambridge University Press, стр 33
41.  Khazaria in the Ninth and Tenth Centuries“, Boris Zhivkov , page 30
42. Pulleyblank, 1966, p. 18
43. EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, p.38 and p.62 : " The Utigurs of Menandr are Uti, associated with Aorses of the Pliny "Natural history" (VI, 39). The word Uti was a real proto-type of a transcription Uechji < ngiwat-tie < uti (Pulleyblank, 1966, p. 18)"
44. Тарим и Бактрия-в търсене на Българската прародина, Петър Голийски
45. Tempora Incognita на ранната българска история, проф. Атанас Стаматов
46. Прародина и преселения на древните българи. Опит за систематизация, Д-р Живко Войников, сп. Авитохол. 2001, 16, с. 35-50
47. Yuezhi on Bactrian Embroidery from Textiles Found at Noyon uul, Mongolia – 2012 година Sergey A. Yatsenko Russian State University for the Humanities, Moscow  – страница 41, параграф 2 : "Основният цвят гама на изображенията е комбинация от червено / розово и бяло, което е характерно за бактрийски юечжи. Освен това, съществува определена симетрия на тези два основни цветове. По този начин, ако дадено лице има червен кафтан, а след това обувките му също са червени, но той има бели панталони и бял колан, и, от друга страна, ако той е с бял кафтан и обувки, панталона и колана са червени. Индивидите в „цивилен“ костюм (т.е. не е броня) се редуват с цвета на основния горната част на тялото дрехи в строг ритъм (първият бял, после червено)."; "The basic color gamma of the depictions is a combination of red/rose and white, which is characteristic for the Bactrian Yuezhi. Furthermore, there is a definite symmetry of these two basic colors. Thus, if an individual has a red caftan, then his shoes are also red but he has white trousers and a white belt, and, on the other hand, if he has a white caftan and shoes, the trousers and belt are red. Individuals in a „civilian“ costume (that is, not armor) alternate the color of the basic upper body clothing in a strict rhythm (first white, then red)."