The Hunno-Bulgarian language (Bulgar language)

Bulgar language (also spelled Bolgar, Bulghar) is an extinct language spoken by the Bulgars.

The name is derived from the Bulgars, a semi-nomadic people in Eastern Europe during the Middle Ages. A tribal union of Bulgar tribes established the Bulgar state, known as Old Great Bulgaria in the mid-7th century, eventually giving rise to the Danube Bulgaria by the 680s and Volga Bulgaria. The language is extinct in both Danube Bulgaria (10th century) and Volga Bulgaria (16th century)[1].

One of the earliest written sources which mentioned Bulgars is the Chronography of 354 AD. Bulgars came to Europe together with the Huns[2] and both groups of people didn't have written languages. Apparently Bulgars played an important role in the Hunnic union - we are told that Bulgar tribes were active in the North-Western Carpathians at the beginning of 5th century against the Germanic Lombards. There were two battles and the Bulgars were victorious. In the first battle the Lombard king Agelmund was killed. His son Laimicho attempted to revenge his father but was defeated and forced to run away.[3] After the battle of Nedao (455 AD.) in which Attila's sons were defeated, the Huns and Bulgars, as we learn from Jordanes, retreated into their "inner" territory on the river Dnieper (Ukraine) where they reorganized on a smaller scale.[4]

Affiliation of the Bulgar language

Hunno-bulgarian written in Greek alphabet
Inscription on stone from  Dluzho, north-eastern
Bulgaria, 8th century

The Huns and Bulgars spoke closely related languages different from others “barbarian” languages. The relations between the language of Bulgars and Huns were studied by Harvard professor Pritsak in his notable work "The Hunnic Language of the Attila Clan" (1982).[5] He termed the language of Bulgars as Hunno-Bulgarian. Pritsak analyzed the 33 survived Hunnic personal names and concluded that the language of the Bulgars was Hunnic language:

1. Danube-Bulgarian was a Hunnic language (page 444)

2. Danube-Bulgarian had the suffix /mA/, with the same meaning as the Middle Turkic suffix /mAt/      'the greatest among' (page 433)

3. In the Hunno-Bulgarian languages /r/ within a consonantic cluster tends to disappear (page 435)

4. In Hunno-Bulgarian there was also a tendency toward the develop ment of di > ti > ći (page 436)

5. In the Hunno-Bulgarian there was vocalic metathesis bli- < *bil (page 443)

6. There was initially a g- in the Hunno-Bulgarian languages (page 449)

7. One of the typical features of the Hunno-Bulgarian linguistic group is a cluster in the word initial       position. (page 460)

8. Hunnic (language) shared rhotacism with Mongolian, Old Bulgarian, and Chuvash. (page 470)

According to Pritsak the Hunnic language was between Turkic and Mongolian, probably closer to Turkic. 

According to Antoaneta Granberg (University of Gothenburg) the Hunno-Bulgarian language was formed on the North-Western borders of China in the 3rd-5th c. BC. Analyzing the loan-words in Slavonic, she concluded that Bulgar language was directly influenced by various languages: Turkic, Mongolian, Chinese and Iranian. In the 6th century when Turkic tribes reached the borders of the China, the Huns and Bulgars were not there.[6] Turkic languages contain Hunno-Bulgarian loans but they were taken via Chinese mediator. For example Hunnic ch’eng-li (sky, heaven) was borrowed from Chinese as tängri in Turkic.[7] The Hunno-Bulgarian language has non-Turkic and non-Altaic features. Granberg observes that "Altaic has no initial consonant clusters, while Hunno-Bulgarian does. Unlike Turkic and Mongolian, Hunno-Bulgarian language has no initial dental or velar spirants. Unlike Turkic, it has initial voiced b-: bagatur (a title), boyla (a title). Unlike Turkic, Hunno-Bulgarian has initial n-, which is also encountered in Mongolian: Negun, Nebul (proper names)." In sum, Antoaneta Granberg concludes that "Hunno-Bulgarian language has no consistent set of features that unite it with either Turkic or Mongolian. Neither can it be related to Sino-Tibetian languages, because it obviously has no monosyllabic word structure." Often Hunno-Bulgarian language is termed Turkic which is not correct, Altaic is more to the point.[8]

Some scholars claim that Bulgars were specific Turkic tribes, the so called Oghurs, and that they spoke Oghur Turkic. However this hypothesis cannot explain the genetic tests. Also such people as Oghurs are not documented in any of the Chinese, Iranian, Indian or Armenian sources. Actually we know nothing of the languages of the nomadic people who entered Europe before the 7th century AD. The theories for existence of specific Turkic group (the so called Oghurs), to which Bulgars supposedly belonged, are nothing more than a hypothesis.[2]  

References:


1. The Hunno-Bulgarian Language, Antoaneta Granberg, Göteborg University, 2008, page 7

2. Khazaria in the Ninth and Tenth Centuries, Boris Zhivkov, page 37: "It is generally accepted that the Bulgars came to Europe either slightly earlier or during the Hunnic invasion"

3. Pauli Historia Langobardorum, MGH, Scr. rerum Langobardicarum et Italicarum saec. VI—IX, I

    Образуване на българската народност, Димитър Ангелов, p. 123

4. Bulgar people, Encyclopædia Britannica

5. The Hunnic Language of the Attila Clan, OMELJAN PRITSAK, Harvard Ukrainian Studies (1982)

6. Pulleyblank 1963: 239-265

7. Pulleyblank 1963:240

8. The Hunno-Bulgarian Language, Antoaneta Granberg, Danish Society for Central Asia’s Electronic Yearbook, pages 6-10

Хан Кубрат

Хан Кубрат

Хан Кубрат произхожда от рода Дуло и е вожд на най голямото  българско племе уногондури. По всяка вероятност уногондурите  са обединение на старите утигури и оногури. Кубрат е известен с това, че обединява повечето прабългарски племена на север от Кавказ и Черно море и създава Стара Велика България. Преди хан Кубрат българските племена са разпокъсани и разделени на два основни клона: западен, в който живеят кутригурите под аварска хегемония и източен, в който живеят утигурите и оногурите (и други български племена)  намиращи се под хегемонията на западния тюркски хаганат.
                                                                                             

Кубрат е роден около 605 година и почива около 665г. като според именика на българските ханове той управлява 60 години и е наричан също така Курт. Пристига в Константинопол през 619г. заедно с вуйчо си Органа и прекарва тук младежките си години. Някои учени твърдят, че е бил покръстен.[1] От това време датира и приятелство му с бъдещия император Ираклий. Кубрат се завръща в родните си земи вероятно след смърта на Органа през 631г. подтикван от Византия която също преследва своите цели. Кубрат се изправя пред трудната задача да извоюва независимост за разпокъсаните и разединени български племена.

Около 632г. той унищожава всички остатъци от властта на западните тюрки и става пълновластен господар на българите уногондури (или хуногондури). Този акт на държавна независимост е признат от Византия (Източната Римска Империя) и така завършил първият  етап от обединението на разпокъсаните български племена живеещи северно и източно от Азовски море в една централизирана държава, начело с владетел от царственият род Дуло.  

Йоан Никиуски пише, че Кубрат бил господар на всички хуни [2]

Вторият етап обхваща обединението на българите живеещи на север от Придунавието и намиращи се под властта на силния Аварски хаганат. През 631-632г. във върха на Аварският хаганат избухнали междуособици, породени от опита на българската аристокрация сред българите кутригури да овладее властта в хаганата. Както научаваме от патриарх Никофор Кубрат прогонва войската на аварите от българските земи, присъединява кутригурите и други прабългарски племена и по този начин създава Стара Велика България. Съдейки от разказа на хрониста виждаме, че Кубрат е считал земите на Долни Дунав за свои наследствени тоест те са били във владение от векове на предците му. За това свидетелства и именика на българските ханове където се указва, че те управлявали цели 515г. от другата (северната) страна на Дунава. По всичко личи, че Източната Римска Империя (Византия) е признавала това му право. Победата на Кубрат и българите над аварите е било събитие с дълготрайни последици за историята на Европа и региона и поради това този велик мъж е отбелязван многократно от всички летописци на епохата.
               
Така била създадена Стара Велика България която обхващала големи територии между реките

Стара Велика България  

Волга (изток) и Дунав (запад) на юг тя достигала Кавказ а на север е трудно да се определят нейните граници. Столица на държавата станал град Фанагория на Таманският полуостров. Според археологическите проучвания Фанагория е бил един от най-големите градове на своето време. През 635г. хан Кубрат изпратил делегация в Константинопол  и между Велика България и Византия бил сключен мирен договор. Император Ираклий почел с много дарове могъщия български владетел и го удостоил с високата титла патриций. След смъртта на императора през 641г. хан Кубрат станал покровител на неговата вдовица и сина му в династичните борби за власт разтърсили Византия.

Легендата за хан Кубрат и синовете му

Легендата разказва, че на смъртният си одър хан Кубрат повикал синовете си, за да им каже нещо важно. Наредили се синовете на великият владетел около баща си и зачакали да чуят последния му завет. Старият цар им показал сноп стрели и приканил всеки един от синовете си да се опита да  счупи снопа. Опитали те да счупят снопа но колкото и  усърдно да се опитвали на никого от синовете това не се отдало. Тогава Кубрат развързал снопа и започнал за чупи стрелите една по една. После вдигнал поглед към младите български благородници и им казал: "Докато сте заедно и се поддържате ще сте като този сноп стрели, никой няма да може да ви победи. Разделите ли се, ставате слаби и ще бъдете покорени лесно от всеки враг, знайте, че силата се крепи на единството!

И до ден днешен върху българският парламент е изписана заръката на хан Кубрат: "Съединението прави силата"

Залезът на Стара Велика България 

В края на царуването на хан Кубрат над Велика България надвиснали тъмни облаци. От степите източно от Каспийско море нахлули хазарите които били значителна военна сила за своето време. За нов владетел на българите след смъртта на Кубрат бил коронован най-големият му син Бат Баян. Неговите усилия да спре хазарското нашествие се оказват неуспешни. Тогава синовете на хан Кубрат решили да се разделят въпреки заръката на баща им. Най-големият от синовете, Батбаян остава в степите северно от Азовско море и организира отбрана срещу хазарите но в крайна сметка е подчинен от Хазарския каганат. Петият от синовете, Алцек мигрира в Италия, а Кубер се присъединява към аварите в централна Европа. Котраг, вторият син на Кубрат, мигрира към средното течение на река Волга, където основава Волжка България която просъществува до 13 век когато е покорена от монголската Златна орда. Третият син, Аспарух мигрира към устието на р.Дунав и завзема Малка Скития, откривайки за прабългарите път към Мизия където те впоследствие създават Първата българска държава след Битката при Онгъла. През 681г. тя е призната официално от Византийската империя.

Съкровището от Малая Перешчепина

                                                                                                                 

Пръстените с монограми на хан Кубрат

През 1912г. в Украйна южно от град Полтава е открито съкровище датирано към средата на 7ми век и принадлежало на Кубрат. Най важните предмети са трите пръстени с монограми на хан Кубрат доказващи българската принадлежност на съкровището. Съкровището съдържа над 50 кг. разнообразни златни и сребърни предмети като саби, катарами, съдове за миене, чаши, кани, блюда и накити. Някои изследователи предполагат, че там е погребан хан Кубрат или поне знатен аристократ но тъй като съкровището е открито и първоначално изкопано от местни селяни а не професионални археолози тази теза е съмнителна тай като не се знае точното първоначално разположение на предметите. По-вероятно е обаче то да е просто укрито съкровище от отстъпващите на запад българи които просто са го закопали за да не попадне то в ръцете на хазарите.          

Източници за хан Кубрат 

1. История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие, Васил Н. Златарски, стр. 130-145 :  "Ето какво пише епископ Иван Никиуски:
„Кубрат... беше кръстен още в детинството си и приет в недрата на християнстото в Цариград и бе израсъл при императорския двор.”

2. A history of the First Bulgarian Empire, Book I THE CHILDREN OF THE HUNS, Steven Runciman, стр. 13

Issedones

Issedones were were an ancient people of Central Asia described by Herodotus (c. 484–c. 425 BC) in his History (IV.16-25) and by Ptolemy (c. AD 100 – c. 170) in his Geography. According to Herodotus the Issedones were situated opposite to the Massagetae who were at the east of the Caspian Sea, or rather Aral ; but Issedones were, as will appear, very much farther to the east. The Issedones  and Massagetae are described by Herodotus as similar to, but distinct from, the Scythians.

Map of Scythia showing Issedones, Massagetae and Pazyryk burials 

Ptolemy placed them on the Silk Road in Chinese East Turkistan (Tarim Basin, Xinjiang).[2][3]

The Issedones had their wives in common and they are said to practice the following customs. Whenever a man's father dies, all his relatives lead their herds to him, sacrifice them, and after cutting up the flesh of the cattle, they also cut up the dead father of the man who received them; then mixing it all together, they lay out all the meal as a feast. As for the man's head, they pull out the hair, clean it out, and cover it with gold.  Then they use it as a religious statue and make great sacrifices to it yearly. The father's son does this, just as the Greeks practice the genesia. Otherwise, the Issedones are said to be just, and the women share power equally with the men.[3]

According to some scholars Issedones are the same people as Wusun from the Chinese sources,[4] and therefore some of their tribes must have been ancestors of the ruling dynasty Ashina of the ancient Turkic peoples.


1. Issedones

2. Issedones

3. Race and Ethnicity in the Classical World, Rebecca F. Kennedy, C. Sydnor Roy, Max L. Goldman, p. 311

4. An Introduction to the history of the Turkic Peoples,  Peter Golden, page 51

ARIMASPI

ARIMASPI were ancient people in the extreme north-east of Scythia, probably the eastern Altai. All accounts of them go back to a poem by Aristeas of Proconnesus, from whom Herodotus (iii. 116, iv. 27) drew his information. According to Herodotos their name was derived from the Skythian words arima "one" and spou "eye". They were supposed to be one-eyed (hence their Scythian name), and to steal gold from the griffins that guarded it. In art they are usually represented as richly dressed Asiatics, picturesquely grouped with their griffin foes; the subject is often described by poets from Aeschylus to Milton. They are so nearly mythical that it is impossible to insist on the usual identification with the ancestors of the Huns. Their gold was probably real, as gold still comes from the Altai.

Greek and Roman accounts

Arimaspian fighting Griffin (Museum of Fine Arts Boston)

Here is the account of Herodotus:

"Of these too, then, we have knowledge; but as for what is north of them, it is from the Issedones that the tale comes of the one-eyed men [Arimaspoi (Arimaspians)] and the Grypes (Griffins) that guard gold; this is told by the Skythians (Scythians), who have heard it from them; and we have taken it as true from the Skythians, and call these people by the Skythian name, Arimaspoi; for in the Skythian tongue arima is one, and spou is the eye."

The account of Pliny the Elder (Natural History 7. 10):


"Also a tribe is reported next to these [i.e. the tribes of Scythia], towards the North, not far from the actual quarter where Aquilo (the North Wind) [Boreas] rises and the cave that bears its name, the place called the Earth's Door-Bolt (Ges Clithron)--the Arimaspi (Arimpaspians) whom we have spoke of already, people remarkable for having one yes in the centre of their forehead. Many authorities, the most distinguished being Herodotus [Greek historian C5th B.C.] and Aristeas of Proconnesus [Greek poet C7th B.C.], write that these people wage continual war with the Grypes (Griffins), a kind of wild beast with wings, as commonly reported, that digs gold out of mines, which the creatures guard and the Arimaspi try to take from them, both with remarkable covetousness."

Аримаспи

Аримаспи (Arimaspi) са древен народ живял в най-отдалечения североизточен край на Скития, вероятно около планината Алтай. Разказите за тях се базират на стихотворение от древногръцкият поет Аристеас от когото Херодот (III. 116, IV. 27) черпи информация. Иседоните разказват, че аримаспите имали само по едно око (оттук и тяхното скитско име), и крадяли злато от грифоните които го охранявали. В изкуството те обикновено са представени като богато облечени азиатци, живописно групирани с техните врагове грифоните; темата често се описва като поети от Есхил до Милтън. Тяхното съществуване е толкова митично, че е почти невъзможно да се поддържа обичайната им  идентификация с предците на хуните. Въпреки това тяхното злато вероятно е реално, тъй като в Алтай все още се добива злато.

Гръцки и Римски разкази

Аримаспиец се бие с грифон, музей за изящни изкуства, Бостън 

Ето какво разказва Херодот:

"За тези (хора) също имаме знания; но за тези които са на север от Иседоните знаем само от техните (на Иседоните) разкази, според които там живеят еднооки мъже (Arimaspi) и грифони които пазят златото; това е разказвано от скитите които са го чули от тях и ние приемаме за истина тези разкази на скитите, като наричаме тези хора Аримаспи по тяхното скитско име защото на скитски език арима означава едно, а спа означава око"

А ето и разказа на Плиний Стари (Natural History 7. 10):

"Също така се съобщава и за племе съседно на тях (скитските племена), в северна посока недалеч от мястото където северният вятър (Aquilo Boreas) се издига и пещерата която носи името му, се намира място наричано врата на Земята (Ges Clithron) - наричано Аримаспи и известни с това, че имат едно око в центъра на челото си. Много авторитети, най известния от които Херодот (гръцки историк от 5 век преди новата ера) пишат, че тези хора водят непрекъснати войни с грифоните, диви зверове с крила, за които се счита, че копаят злато от мини в земята и го пазят, а аримаспите непрекъснато се опитват да им го вземат."