Юеджи и българи

Юеджите в северен Китай преди миграцията

Юеджи или юечжи (на китайски: 月氏, пинин: yuèshì, юешъ) е китайското име на древен централноазиатски номаден народ. Юеджи е китайски екзоним съставен от две думи: yuè (月) „луна“ and shì (氏) „клан“. Счита се, че юеджи са близкородствени или идентични на индоевропейските тохари. Първоначално те обитават земите източно от Таримската котловина, провиция Гансу в съвременен Китай,  но след поражението си от хунну през 162 пр.н.е. те се преселват на запад към Казахстан в басейна на река Амударя, откъдето изместват саките. През 132 пр.н.е. юеджи на свой ред са изтласкани към Бактрия от племената усун. Там те влизат в контакт с елинистичната култура и по-късно основават Кушанското царство.[1][2] Според Ото Маенчен-Хелфен отделни групи племена на юеджите мигрират далеч на запад и достигат степите северно от Кавказ и бреговете на Черно море още през 1 век ВС. [3]

Ранна история

Юеджите са записани в китайските хроники в края на периода на воюващите държави (495-221 В. С.) като номадни племена живеещи в земите на западният регион, по-специално около Дунхуан и Гуачжоу. За разлика от съседите си хунну юеджите не влизат във военни сблъсъци с китайските държави, династията Цин дори търгува с тях като разменя коприна за нефрит и бойни коне. По този начен юеджите които препродават китайската коприна на съседни народи поставят началото на търговията по пътя на коприната.

Юеджи в северен Китай

Юеджите завземат областта Дунхуан и постепенно стават много силна нация в северозападната част на Китай. В записките Ханшу е отбелязано: " Големите Юеджи са номадска орда. Те се движат наоколо със добитъка си и имат същите обичаи като тези на Хунну. Тъй като техните войници са повече от сто хиляди, те са силни и презират Хунну В... миналото, те са живели в района между Дунхуан и Килиян [планина] (южно от коридора Хъси)" юеджите са толкова силни, че хунну монарха Тоуман дори изпраща големия си син Моду като заложник на юеджите. Юеджите често атакуват съседните им усуни заради роби и пасища. Усуните първоначално са живели заедно с юеджите в района между Дунхуан и Килиян (планина). Юеджите атакуват Усуните, убиват техният монарх Нандуми и завземат неговата територия. Синът на Нандуми, Кунмо избягва при Хунну и е отгледан от техният монарх.

Постепенно Хунну стават все по-силни и избухва война между тях и юечжите. Имало е най-малко четири войни между Юеджите и Хунну според китайските хроники. Първата война избухва по време на царуването на Хунну монарха Тоуман на (който умира през 209 B.C), който внезапно напада Юеджите. Юеджите искали да убият Моду, сина на Тоуман когото държат като заложник при тях, но Моду откраднал добър кон от тях и успял да избяга в страната си. Както изглежда, Хунну не побеждават Юеджите в тази първа война.

Втората война е била през 7-та година от царуването на Моду(203 г. пр). При тази война голяма част от територията която първоначално принадлежала на юеджите е завладяна от Хунну и хегемонията на юеджите започна да се разклаща. Третата войната вероятно е през 176 г. пр.н.е. (или малко преди това) и юеджите понасят тежка загуба. Четвъртата война вероятно е по времето на царуване на Хунну монарха Лаошан (174 пр.н.е.-166 пр.н.е.) и е катастрофална за юеджите, царят им е убит и от черепа му е направена питейна чаша. Вероятно около 165 BC голяма част от юеджите мигрират от Таримския басейн на запад към Фергана, като най-накрая се установяват в Трансоксиана и Бактрия.[4][5]

Заселване в Бактрия 

Миграция на юеджите от Китай към Бактрия

Юеджите са посетени в Трансоксиана през 126 BCE от китайска мисия предвождана от Джан Циен като официалната цел на мисията е да осигури подкрепа на юеджите за китайците във войната им с хунну. Синът на убитият цар на юеджите обаче отказва такава подкрепа тъй като предпочита да живее в мир в новозаселените земи на Бактрия и Трансоксиана. Пътешествието на китайската мисия хвърля значителна светлина върху политическата ситуация в централна Азия по онова време и обичаите на народите живеещи там. Джан Циен открива царя на юеджите в района на север от река Амударя, впоследствие той пише, че юеджите продължават да живеят номаден начин на живот и на новото място, като оценява броят на техните войници между 100 000 и 200 000.(Shiji, 123)[6]
дипломата-пътешественик

Китайските мисии в Бактрия и Трансоксиана вероятно са били движени и от други стимули в допълнение към възможността за съюз с юеджите срещу хунну. Китайските императори през периода Хан са искали да притежават т.нар. небесни коне които имали свойството да изпотяват кръв. Китайският поет Ли Бай пише в своята "Песен за Небесния Кон", че небесните коне излизат от пещерите на юеджите и техните гърбове имат тигрова шарка.[7] През 101 г. пр.н.е. Хан императора Ву изпраща военна експедиция в Согдиана за да се сдобие с така наречените небесни коне. Търсенето на перфектните коне може да е имало повече духовен смисъл отколкото практическа или военен такъв. Императорът Ву дори композира химн докато чака пристигането на 30 небесни коне, като се е надявал, че те ще го издигнат до Кунлун планината, свещената планина която е била дом на всички безсмъртни.[8] Някои авторитети виждат връзка между небесните коне и жълтите кобили открити в първата кралска гробница от Пазирик погребенията,[9] и евентуално паметта за юеджите е оцеляла с Пазирик погребенията.[10][11]

Произход, обичаи, език

Трудно е да се каже дали юеджите следва да бъде включени в категорията на урало-алтайските племена като тюрки или хуни. Нищо не е известно за техният език. Съдейки по физическия тип представен на Кушански монети, външният им вид е по-скоро тюркски, отколкото монголски или угро-фински. Някои авторитети считат, че името Турушка или Турукха, с което са ги наричали индийските автори, е още едно доказателство за връзката им с тюрките. Но името тюрки и тяхната национална идентичност изглежда се отнася към средата на 5-ти век, така че вероятно е анахронизъм да се причисляват Юеджите към тюркските племена. Възможно е обаче юеджите и тюрките да са паралелно развили се подобни или дори първоначално идентични племена. Някои автори считат, че юеджите са Гети и че първоначалната форма на името е Утит или Гет, като вероятно се появява и в индийските Джати.[12] Според Хиун Ким(Hyun Jin Kim) номадните юеджи притежават политически институции, които поразително много приличат на Хунну и по-късните хуни. Китайците споменават пет сихоу или лордове на юеджите, които управляват петте племена на имперската им конфедерация. Според Едвин Пулейбланк юеджите са индо-европейци и са говорели форма на тохарски езици.[13] Титлата сихоу съответства в произношението на това, което по-късно ще се превърне в тюркската титла иабгу. Тази изначално юеджи царска титла се появява на монетите на техните царе като иапгу (IAPGU)[14] и е заимствана при Хунну от юеджите.[15] Сред тюрките, титлата иабгу (yabgu) придобива нов живот. В тюркските надписи от Монголия, тя се появява като благородническа титла веднага след титлата каган (qagan).[16] Куйан/Каган (Kuyan/gayan) е Юеджи символ за земното въплъщение на Луната и Млечния път.[17]

Някои учени обяснянат думите отнасящи се до юеджи(月氏) или кушаните като идващи от тюркските езици, като по този начин се заключват, че езика на кушаните е бил клон на тюркските езици. Тази теория е неадекватна. В Зоушу(Zhoushu 周書), гл. 50 е ​​записано, че: „Предшествениците на тюрките идват от държавата на Суо 索“. Предполага се, че „Суо (索)“ е транскрипция на Саки(Sakae) или с други думи, вероятно предците на тюрките първоначално са били клон на саките(Sacae). Ако това е вярно, не е трудно да се разбере защо някои думи и титли, свързани с юеджите или кушаните могат да бъдат обяснени чрез тюркски езиците. В книгата „Реката на царете“ (Rājataraṅgiṇī, I, 170) е отбелязано, че тюркският владетел на Гандхара твърди че негов прародител е Канишка, великият кушански император и основател на династията на кушаните, и може би това не е било просто хвалба. Други учени считат, че езикът на кушаните е бил ирански език. Тази теория е също така неадекватна, поради следните причини. Първо, те са били клон на саките, племенен съюз съставен от най-малко четири племена, Аси, Гасиани, Тохари и Сакараули. От тях някои племена са говорили на ирански език, но също така някои са говорили индоевропейски езици, различни от иранския език, например, Тохарите. На следващо място, племената които са говорили тохарски са били в близък контакт с племената които са говорели ирански език, така че думите, които могат да бъдат обяснени чрез иранския език вероятно първоначално са били тохарски.[18]

Юрий Зуев включва юеджите (Uechji) сред племената на ранните тюрки. Той пише, че „в Северен Кавказ те са говорили на източно-ирански език, а в Кандзю са говорили тюркски език“.[19] Неговите есета за ранните тюркски племена и държавен тип конфедерации показват, че „идеологическите възгледи съвпадат в много отношения и имат обща основа водеща до последните векове преди новата ера. Такава основа е пантеона на древните конфедерации на юеджите и канглите, които са оставили следи в идеологическите комплекси на аштак-тюрките, огузите, куманите, кимеците и т.н. Много аспекти са все още във фолклора на съвременните тюркски народи. Традицията на идеологическа приемственост прониква историята на тези народи от дълбока древност до съвремието.“[20] Вероятно един от най-забележителните е обичаят на населението напълно да бръснат главите си. Седемте племена юеджи – тохари са били белоглави т.е. с напълно бръснати глави. Ритуалното гологлавие е било еквивалентно на луно-главие.[21] Спомняйки се, че думата юеджи е китайски екзоним образуван от две думи yuè(月) „Луна“ and shì(氏)"клан" – следва, че те бръснели главите си за да приличат на Луната. Същият обичай откриваме и сред владетелите на прабългарският клан Дуло: "Тези петима царе управляваха царството от другата страна на Дунава 515 години с бръснати глави и след това дойдоха от тази страна на Дунав княз Аспарух и до сега (управлява). "[22]

Много историци и изследователи като Кънингам, Дахия, Кноблох, Зуев и др. идентифицират юеджите с масагетите от древните класически източници: Da Yuezhi > Ta-Yue-ti (Големи Лунни Хора) > Ta-Gweti> Massa-Getae > Маса-гети.[23][24] Хенинг свързва юеджите с гутите които през 2000 BC напускат родните си земи Загрос (съвременен Иран) и се отправят към централно-азиатските степи и впоследствие към северозападен Китай.[25] Единственото доказателство представено от Хенинг в подкрепа на тази теза се основава на базата на прилики в керемиката и много съвременни учени го считат за неубедително.[26] Според Бейли формите на името тохар (tu-γαρα или Great Gara) са много, някои от които са Θογαρα (гръцки), но също така thog-gar/ bho-gar в тибетският език.[27]

Малки юеджи

Малките юеджи остават в северен Китай и са включени в състава на конфедерацията хунну под името дзие(Chieh, АУ:Jie people). Китайските хроники ги посочват като едно от 19-те племена на хунну.[28] Техният брой съвсем не е малък, както обикновено се счита, за което съдим от факта, че в периода между 184 AD до 221 AD, почти 40 години е имало бунт на малките юеджи в Гансу, северен Китай, който китайците не успяват да погасят 40 години.[29] В началото на четвърти век се установява Жоужан хаганата на територията на днешна Монголия и под неговия натиск малките юеджи започват миграция към Казахстан и Бактрия под името хвар-хуни.[30] През 349 AD е имало масово клане на дзие (Chieh) в северен Китай, Ото Менхен-Хелфен посочва, че 200 000 от тях са били изклани.[31] Вероятно това е крайната дата която може да приемем за миграцията на малките Юеджи от северен Китай/Тарим към Казахстан.

Връзка с прабългарските племена

Големите юеджи навлизат в Европа заедно с хуните и първоначално са наричани със старото

Юеджи и българи

си име масагети.[32] Например Йероним Блажени ни разказва за големият хунски поход в Сирия и Армения от 395г. че "пълчища хуни и ужасните масагети изпълниха цялата земя с кланета".[33] Въпреки, че често биват наричани хуни, все пак не масагетите а именно хуните нападат аланите и готите.[34] След разпадането на хунската империя и загубата в битката при Недао през 455г. хуните и масагетите, последните наричани вече с името българи, както научаваме от готският историк Йорданес се оттеглят източно от река Дон където се реорганизират в по-малки мащаби.[35][36]

Множеството проучвания върху произхода на прабългарите водят до определен район в централна Азия – средното и долно течение на Сърдаря. През втората половина на 2-ри век AD сарматската култура по долното течение на Волга претърпява значителни изменения и се проявяват характеристики нетипични за предходният период: изкуствена черепна деформация, северна ориентация на гробовете, плитки погребални ями и ями с ниши.[37] Юеджите са практикували и изкуствена черепна деформация от кръгов тип също като прабългарите и хуните.[38][39][40] Хуните, прото-българите и част от юеджите споделят общи погребални практики като плитки погребални ями, ями с ниши и северна ориентация на гробовете.[41]

Едвин Пулейбланк идентифицира утигурите като едно от племената на Юеджите.[42] Идентификацията е подкрепяна от Юрий Зуев като според Пулейбланк и Зуев утигурите на Менандер са Ути и думата Ути е била истинският прототип на транскрипцията на името Юеджи: Uechji < ngiwat-tie < uti.[43]Редица български изследователи и историци като Петър Голийски, Атанас Стаматов, Живко Войников и други също считат, че прабългарите произхождат от племената на юеджите.[44][45][46]
Описание на облеклото на юеджите е направено по техни изображения върху техстил от Бактрия намерен в северна Монголия[47] и то е идентично с традиционните български носии, особено тези от югозападна България.

Българските национални костюми са идентични с облеклото
на юеджите. Червеният цвят олицетворява слънцето, белият -
Луната

Източници: 

1. Runion, Meredith L. The history of Afghanistan. Westport, Greenwood Press, 2007

2. Liu, Xinrui. Agricultural and pastoral societies in ancient and classical history. Philadelphia, Temple University Press, 2001

3. The Yüeh-Chih Problem Re-Examined, Otto Maenchen-Helfen, Journal of the American Oriental Society Vol. 65, No. 2 page 81

4. The Yuezhi and Dunhuang

5. Selections from the Han Narrative Histories, Ta Yue-she (Massagetae)

6. Watson 1993, p. 234
7. The Silk Road: A Very Short Introduction, James A. Millward
8. The Silk Road: Two Thousand Years in the Heart of Asia, Frances Wood, page 55
9. Chinese and Indo-Europeans, E. G. Pulleyblank, page 31
10. EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, Uechji, стр. 14
11. The Yueh-chin and their migrations, K. Enoki, G. Koshelenko, Z. Haidary,: The Yueh-chin and Pazyryk, page 177
12.  http://www.theodora.com/encyclopedia/y/yuechi.html
13. THE PEOPLES OF THE STEPPE FRONTIER IN EARLY CHINESE SOURCES, Edwin G. Pulleyblank, University of British Columbia, (1999), Summary, page 35
14. The Huns, Rome and the Birth of Europe, 2013, Cambridge University Press, Hyun Jin Kim, стр. 32
15. Turks and Iranians: Aspects of Turk and Khazaro-IranianInteraction, Peter B. Golden, page 17, footnote 89
16. Jabguya, Encyclopedia Iranica
17. Yu. A. Zuev, EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, page 39
18. SINO-PLATONIC PAPERS, Number 212, 2011, Department of East Asian Languages and Civilizations, University of Pennsylvania, (Victor H. Mair, Editor) The Origin of the Kushans, YU Taishan, page 15
19. EARLY TÜRKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 153
20. EARLY TÜRKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 178
21. EARLY TÜRKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 71
22. The Nominalia of the BulgarianPrinces
23. THE STRONGEST TRIBE, Yu. A. Zuev, page 33: „Massagets of the earliest ancient authors... are the Yuezhis of the Chinese sources“
24. SINO-PLATONIC PAPERS, Number 127 October, 2003, The Getes, page 22-24
25. Henning, W.B. (1978),  The first Indo-Europeans in history
26. The Kingdom of the Da Yuezhi 大月氏 (the Kushans)
27. Indo-Scythian Studies: Being Khotanese Texts, Gara, стр. 110
28. The World of the Huns, Otto Maenchen-Helfen, стр. 372-375
29. The Cambridge History of Early Inner Asia, Volume 1, Denis Sinor, стр. 170
30. SOME REMARKS ON THE CHINESE “BULGAR”, SANPING CHEN, стр. 7
31. The World of the Huns, Otto Maenchen-Helfen, стр. 372
32.  SINO-PLATONIC PAPERS, Number 127 October, 2003, The Getes, page 22-24: Da Yuezhi -> Ta-Yue-ti (Great Lunar Race) -> Ta-Gweti -> Massa-Getae
33. The Cambridge History of Early Inner Asia, Volume 1, стр. 182
34. The World of the Huns, Otto Maenchen-Helfen, стр 4-6
35. The Hunnic Language of the Attila Clan, OMELJAN PRITSAK, Ukrainian Research Institute, Harvard University, стр 429
36.  Encyclopædia Britannica, Bulgar people
37. Khazaria in the Ninth and Tenth Centuries, Boris Zhivkov , стр. 30
38.  http://www.dandebat.dk/eng-dan11.htm
39. The Kushan civilization, Buddha Rashmi Mani, page 5
40. Hyun Jin Kim, (2013) The Huns, Rome and the Birth of Europe. Cambridge University Press, стр 33
41.  Khazaria in the Ninth and Tenth Centuries“, Boris Zhivkov , page 30
42. Pulleyblank, 1966, p. 18
43. EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, p.38 and p.62 : " The Utigurs of Menandr are Uti, associated with Aorses of the Pliny "Natural history" (VI, 39). The word Uti was a real proto-type of a transcription Uechji < ngiwat-tie < uti (Pulleyblank, 1966, p. 18)"
44. Тарим и Бактрия-в търсене на Българската прародина, Петър Голийски
45. Tempora Incognita на ранната българска история, проф. Атанас Стаматов
46. Прародина и преселения на древните българи. Опит за систематизация, Д-р Живко Войников, сп. Авитохол. 2001, 16, с. 35-50
47. Yuezhi on Bactrian Embroidery from Textiles Found at Noyon uul, Mongolia – 2012 година Sergey A. Yatsenko Russian State University for the Humanities, Moscow  – страница 41, параграф 2 : "Основният цвят гама на изображенията е комбинация от червено / розово и бяло, което е характерно за бактрийски юечжи. Освен това, съществува определена симетрия на тези два основни цветове. По този начин, ако дадено лице има червен кафтан, а след това обувките му също са червени, но той има бели панталони и бял колан, и, от друга страна, ако той е с бял кафтан и обувки, панталона и колана са червени. Индивидите в „цивилен“ костюм (т.е. не е броня) се редуват с цвета на основния горната част на тялото дрехи в строг ритъм (първият бял, после червено)."; "The basic color gamma of the depictions is a combination of red/rose and white, which is characteristic for the Bactrian Yuezhi. Furthermore, there is a definite symmetry of these two basic colors. Thus, if an individual has a red caftan, then his shoes are also red but he has white trousers and a white belt, and, on the other hand, if he has a white caftan and shoes, the trousers and belt are red. Individuals in a „civilian“ costume (that is, not armor) alternate the color of the basic upper body clothing in a strict rhythm (first white, then red)."

Родът Дуло ( Дуло клан)

От рода Дуло, наричан още и Дуло клан, произлизат ранните прабългарски владетели. Кланът Дуло е управляваща династия на хуно-българите[1][2][3][4][5][6][7] в множество държави в източна Европа: Стара Велика България (632 AD), Волжска България (до 13-ти век) и Дунавска България. Произходът на Дуло клан и прабългарите не се знаят с точност, има множество теории, но се счита, че са свързани с произхода и активността на хуните.[8] Някои изследователи посочват, че името Дуло е доста близко до името Туло[9], племенно подразделение на западните тюрки, но повечето историци считат тази връзка за спекулативна.[10]

Символа на рода Дуло

Голяма част от информацията за родът Дуло идва от Именникът на българските владетели[11] Първите две имена от именника, Авитохол и Ирник, се идентифицират почти единодушно от всики историци като Атила и неговият трети син Ернах въпреки, че не съществуват документи в подкрепа на тази идентификация.[12] [13] [14]

Кубрат (605 AD-665 AD), който според някои историци е първият исторически доказан представител на рода, най вероятно произхожда от племето Утигури. През 632 г. той обединява различните прабългарски племена ( утигури, кутригури, оногури и др), разбива аварите и основава Стара Велика България на територията на съвременна Украйна.[15] През втората половина на 7-ми век синовете на Кубрат разделят прабългарските племена и се разпръсват из Европа, от Волга до Везувий (Италия): Батбаян (Украйна), Котраг (Волжска България), Кубер (Македония), Аспарух (Дунавска България), и Алцек (Италия).[16]

Аспарух от рода Дуло основава Дунавска България през 681г., която впоследствие прераства в Първата Българска Империя. През 680г. той разбива 60 000 византийска армия подкрепяна от флот. За сравнение,същата византийска армия предната година побеждава арабите.

Тервел (700-721г.) от рода Дуло изиграва важна роля в историята на Европа когато през 717-718г. разбива арабите и спира тяхната обсада на Константинопол.

Севар(738-754) е последният владетел на България от рода Дуло. Според Дейвид Маршал Ланг той е последният владетел от родословието на Атила, прочутият вожд на хуните.[17] Негов наследник е Кормисош от рода Вокил.[18][19][20][21]

Етимология на името Дуло

Омелян Прицак свързва името Дуло името на управляващата хунну династия Tu-ko, (EMC d'uo'klo), като предполага, че името Вихтун от именика на българските ханове е самият хунну император Маодун.[22][23] Според друга хипотеза името Дуло е изопачена форма на името на самият Атила.[24]

Списък на владетелите от рода Дуло

Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем
Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.
Гостун, наместникът бидейки, 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем.
Курт 60 години държа. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.
Безмер 3 години. А родът на този Дуло, а годината му шегор вечем. 

Тези петима князе държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с обръснати глави И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега.

Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем.
Тервел 21 години. Родът му Дуло, а неговата година теку читем.
(неизвестен княз) (Вероятно Кормесий) 28 години. Родът му Дуло, а годината му дван шехтем
Севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тох алтом.
Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегор твирем. Този княз измени рода Дулов, тоест Вихтун.
Винех 7 години. Родът му Укил, а годината му имен шегор алем.
Телец 3 години. Родът му Угаин, а годината му сомор алтем. И този заради друг.
Умор 40 дни. Родът му Укил, а [годината] му дилом тутом. [25]

References:

[1] The Huns, Rome and the Birth of Europe, 2013, Cambridge University Press, Hyun Jin Kim

[2] Early Mediaeval identity of the Bulgarians, Cafer Saatchi, page 3 : " The early Byzantine texts use the names of Huns, Bulgarians, Kutrigurs and Utrigurs as interchangeable terms. There the Bulgarians are represented as identical, they are a part of Huns or at least have something common with them. The khans Avtiochol and Irnik, listed in the Nominalia of the Bulgarian khans today are identified with Attila and Ernach."

[3] SOME REMARKS ON THE CHINESE "BULGAR", 2004, SANPING CHEN: page 8 :" In fact contemporary European sources kept equating the Bulgars with the Huns. At the very least, the Hun-Bulgar connection was much more tangible than the Hun-Xiongnu identification. "

[4] Steven Runciman, Book I: THE CHILDREN OF THE HUNS

[5] Byzantium: The Imperial Centuries, Romilly James, page 45 : " The Bulgarians seem to have been in origin Huns, who may well have formed part, and survived as a rump, of the hordes of Attila in the fifth century. ... the so called Onogur Bulgarians are found in large numbers somewhere between the Kuban and the Volga rivers..."

[6] The History of the Decline and Fall of the Roman Empire, Volume 4, Edward Gibbon, page 537: " And both Procopius and Agathias represent Kutrigurs and Utigurs as tribes of Huns. There can be no doubt Kutrigurs, Utigurs and Bulgars belong to the same race as the Huns of Attila and spoke tongues closely related, - were in fact Huns. They had all been under Attila's dominion"

[7] Encyclopedia of the Byzantine Empire Jennifer Lawler, " Utigurs - Hunnic tribe that lived on the east steppes of Don, related to the Bulgars", page 296

[8] The Tale of the Prophet Isaiah, Ivan Biliarsky, page 255 : " Who, after all, were Avitokhol and Irnik? Among historians, there is almost unanimity they were Attila, the ruler of the Huns, and his son Ernack."

[9] The Huns, Rome and the Birth of Europe, 2013, Cambridge University Press, Hyun Jin Kim, page 59

[10] Golden, Peter B. (2012), Oq and Oğur~Oğuz* (PDF), Turkish and Middle Eastern Studies, Rutgers University, pp. footnote 37

[11] Word and Power in Mediaeval Bulgaria, Ivan Biliarsky, page 218

[12] Otto J. Maenchen-Helfen, The world of the Huns, page 415: "Ernak has often been identified with Ирникъ in the Bulgarian Princes’ List."

[13] The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, John Van Antwerp Fine, University of Michigan Press(2000), p. 66: "According to their traditions their ruling family, known as the house of Dulo, was descended from Attila the Hun. Though the scholars have advanced many theories, the origin and meaning of the name Dulo remain obscure."

[14] Journal of the Royal Anthropological Institute of Great Britain and Ireland, Volume 11, р. 228

[15] Nicephori Archiepiscopi Constantinopolitani Opuscula Historica, Carl G. De Boor (Editor)

[16] Steven Runciman, Book I: THE CHILDREN OF THE HUNS, стр. 21: "Thus the Bulgar family split up, and spread over Europe, from the Volga to the shadow of Vesuvius. It remains now only to consider the strongest branch of all, the only branch to survive the tempests of the centuries. Asperuch, less restless than his younger brothers, but more enterprising than his elders, moved along the Black Sea coast, across the great rivers of the Steppes, to the land of lagoons and marshes where the Danube joins the sea."

[17] The Bulgarians: from pagan times to the Ottoman conquest, David Marshall Lang, p. 49: "... and was the last of the great house of Dulo to occupy the throne, with him died out the lineage of Attila the Hun"

[18] A History of the Eastern Roman Empire, J. B. Bury, p 334[19] Transferred in Translation: Making a State in Early Medieval Bulgarian Genealogies, Antoaneta Granberg,University of Gothenburg

[20] Byzantium and Bulgaria, Panos Sophoulis 

[21] Southeastern Europe in the Middle Ages, Florin Curta

[22] The Huns, Rome and the Birth of Europe, 2013, Cambridge University Press, Hyun Jin Kim, p. 59
[23] Teoderico e i Goti tra oriente e occidente, Antonio Carile

[24] Journal of the Royal Anthropological Institute of Great Britain and Ireland, Volume 11, р. 228

Massagetae

Massagetae

The Massagetae were an ancient nomadic confederation who inhabited the steppes of Central Asia betwen the rivers Amu-Daria and Syr-Daria east of the Sea of Aral. They are know primarily from the works of ancient Greek authors as Strabo and Herodotus. At least some of their tribes were East Iranian speakers. Their neighbours were the Aspisi to the north, the Wusun(Isedones) to the east, Dahae and Scythians  to the west. To the south lay Khorasan/(Sogdia). The Massagetae was one of many tribal groups in the region north and east of the river Syr Darya (otherwise known as the River Tanais).

The Massagetae were similar to the Scythians in their dress and mode of living, they lived on their herds and fishing, milk was their main drink. They fought both on horseback and on foot, neither method being strange to them: they used bows and lances, but their favorite weapon was the battle-axe. According to Strabo, the Massagetae worshipped the sun and sacrificed horses to it.

Origin of Massagetae

Numerous hypotheses exist about the identity of the Massagetae and their ethnic background. Massagetae are believed to have been related to the Getae.[1] In Central Asian languages such as Middle Persian and Avestan, the prefix massa means "great", "heavy", or "strong".[2] Some authors as James P. Mallory and Victor H. Mair relate Massagetae with the Yuezhi: "(Greater) Yuezhi or in the earlier pronunciation d'ad-ngiwat-tieg, has been seen to equate with the Massagetae who occupied the oases and steppelands of West Central Asia in the time of Herodotus; here Massa renders an Iranian word for "Great", hence "Great Getae".[3][4] This identification was made by Alexander Cunningham and is supported by B.S. Dahiya (1980, 23), Edgar Knobloch (2001, 15), Zuev, Lozinski, Tolstov and others.[5][6] Dahiya wrote about the Massagetae and Thyssagetae : "The Chinese were right in stating that the Xiongnu were a part of the Yuezhi. These Guti people had two divisions, the Ta-Yue-Che and Siao-Yue-Che, exactly corresponding to the Massagetae and Thyssagetae of Herodotus... Thyssagetae, who are known as the Lesser Getae, correspond with the Xiao Yuezhi, meaning Lesser Yuezhi."(Dahiya 1980, 23).[7][8]

Customs of Massagetae

According to Herodotus:

"In their dress and mode of living the Massagetae resemble the Scythians. They fight both on [1.215]

Herodotus world map

horseback and on foot, neither method is strange to them: they use bows and lances, but their favourite weapon is the battle-axe. Their arms are all either of gold or brass. For their spear-points, and arrow-heads, and for their battle-axes, they make use of brass; for head-gear, belts, and girdles, of gold. So too with the caparison of their horses, they give them breastplates of brass, but employ gold about the reins, the bit, and the cheek-plates. They use neither iron nor silver, having none in their country; but they have brass and gold in abundance." 

" Each man has but one wife, yet all the wives are held in common; for this is a custom of the Massagetae and not of the Scythians, as the Greeks wrongly say. Human life does not come to its natural close with this people; but when a man grows very old, all his kinsfolk collect together and offer him up in sacrifice; offering at the same time some cattle also. After the sacrifice they boil the flesh and feast on it; and those who thus end their days are reckoned the happiest. If a man dies of disease they do not eat him, but bury him in the ground, bewailing his ill-fortune that he did not come to be sacrificed. They sow no grain, but live on their herds, and on fish, of which there is great plenty in the Araxes. Milk is what they chiefly drink. The only god they worship is the sun, and to him they offer the horse in sacrifice; under the notion of giving to the swiftest of the gods the swiftest of all mortal creatures." [1.216]

At the close of the 4th century CE, Claudian wrote of Massagetae that they cruelly wound their horses so that they may drink their blood.

History of Massagetae

Massagetae were known as numerous and warlike nation. According to Herodotus, Cyrus the Great of Persia met his death in a battle with the Massagetae living beyond Araxes river. In the year 530 B.C.  Cyrus the Great's army invaded the Scythian lands. Cyrus who had already beaten the Babylonians was victorious in his initial assault on the Massagetae. He captured the son of Massagetae queen Tomyris, Spargapises, who commits suicide. However the queen's forces promptly destroyed Cyrus' army and killed the Persian king.

About 515 B.C. Darius I invaded into the lands of nomadic Scythians. Generally Scythians were called Saka by Persians and the term Saka was used as a prefix to their tribal names. For example three groups of Saka/Scythians are listed on Darius' (522-486 BCE) inscriptions at Behistun (in north-western Iran) : Saka Haumavarga , Saka Tigrakhauda (translated as "pointed caps"), and Saka Paradraya. The Saka Tigrakhauda occupied open grasslands around the Aral Sea, in modern south-western Kazakhstan. The pointed caps they wear would be sized according to seniority, with the tallest being reserved for the chieftain. It is this group of Sakas that is most likely to be the Massagetae of Strabo.

In the 4th century B.C. Alexander the Great conquers the Persian empire and campaigned in the east. According to Sulimirski Massagetae adopted new military tactics of armoured cavalry from Macedonians and in the 4th-3rd centuries BC were able to subdue nearly all the nomad tribes north-east of Macedonian frontier including the Xiongnu who roamed the steppes further east up to the Chinese border. Xiongnu had to acknowledge the Massagetan suzerainty for about a century. But eventually Xiongnu defeated Massagetae and in 165 BC drove them westwards out of their lands.[9]

References:

[1] Leake, Jane Acomb (1967). The Geats of Beowulf: a study in the geographical mythology of the Middle Ages (illustrated ed.). University of Wisconsin Press. p. 68.
[2] Rishi, Weer Rajendra (1982). India & Russia: linguistic & cultural affinity. Roma. p. 95.

[3] Mallory, J. P.; Mair, Victor H. (2000), The Tarim Mummies: Ancient China and the Mystery of the Earliest Peoples from the West, London: Thames & Hudson. pages 98-99 

[4] Pazyrik - The Valley of the Frozen Tombs, John F. Haskins
[5] THE STRONGEST TRIBE, Yu. A. Zuev, page 33: "Massagets of the earliest ancient authors... are the Yuezhis of the Chinese sources"
[6] The Huns, Rome and the Birth of Europe, Hyun Jin Kim, p. 201/note 79
[7] SINO-PLATONIC PAPERS, Number 127 October, 2003, The Getes,  page 22-24
[8] The glorious Gutians, Samar AbbasMarch 24, 2005
[9] Tadeusz Sulimirski - The Sarmatians,pages 81-82

Xiongnu

Xiongnu Empire

The Xiongnu were nomadic peoples  who lived north and north-west of China during the Qin (221-205 BC) and Han (205 BCE-220 CE) dynasties. At the end of the 3rd century BC they formed a tribal confederation and were able to dominate central Asian steppe for more than 500 years. They ruled over the steppes north of China, an area known later as Mongolia. The Xiongnu were a constant threat to China’s northern frontier and their repeated invasions prompted the erection of the Great Wall of China to defend China from the cavalry raids of the Xiongnu. Relations between the Han Chinese and the Xiongnu were complicated but eventually the Han and the Xiongnu achieved a peace agreement which included trade and marriage treaties and regular gifts to the Xiongnu in exchange for the recognition of the Great Wall as a mutual border. However the Great Wall of China slowed but did not stopped Xiongnu from raiding North China periodically. Eventually the Han emperor Wudi (140-86 BC) waged wars against nomadic Xiongnu and expeditions were sent to central Asia and Manchuria to outflank them.
defeating their previous overlord, the Yuezhi, the Xiongnu became a dominant power on the

Origin and early history of Xiongnu

Ordos Loop

The earliest mention of the Xiongnu in Chinese sources dates to 318 BCE, it is a passage in the Basic Annals of Qin (Shiji 5: 207). The ethnic origin of the core Xiongnu tribes has been a subject of varied hypotheses. Xiongnu were driven north of Ordos across the Yellow River in 214 BCE in the time of the First Emperor of Qin. They were akin to people known earlier as Rong or Di who lived as sedentary inhabitants of the upland regions of Shaanxi and Shanxi between the Wei and Fen valleys and the steppe and their conversion to pastoral nomadism was a consequence of the spread of this new military technique across the Eurasian steppes from west to east from around 800 BCE onward. The actual linguistic affinities of the Xiongnu are difficult to determine. Their language may have been unrelated to any known language or it may have belonged to the isolated Yeniseian family of languages, of which Ket is now the sole survivor, as first suggested by Louis Ligeti (1950) and explored further in Pulleyblank (1962). Although the hypothesis of Pulleyblank seems to be well-founded it is by no means certain that all of the tribal groups of the confederation belonged to the same linguistic group. In 2000, Alexander Vovin reanalyzed Pulleyblank's argument and found further support for it by utilizing the most recent reconstruction of Old Chinese phonology by Starostin and Baxter, and a single Chinese transcription of a sentence in the language of the Jie (a member tribe of the Xiongnu confederacy). Previous Turkic interpretations of that sentence do not match the Chinese translation as precisely as the interpretation using Yeniseian grammar.

Ordos region

According to an ancient and probably legendary Chinese records they were of the same origin as the Chinese and descended from China's first dynasty, the Xia Dynasty. Others believed that they were Siberian branch of the Mongol race, but also it has been debated Turkic, Yeniseian, Tocharian, Iranian and Uralic origin or some mixture. According to Pulleyblank although there were probably already Mongolian speakers in Mongolia when the Chinese first reached the steppe frontier, namely the people known as (Eastern) Hu , the Xiongnu were quite distinct from them. The Xiongnu first appear as nomads at the Ordos Desert.

According to the Chinese historian Sima Qian Xiongnu originated in the Ordos region in what is now Inner Mongolia. He claimed that Xiongnu descended from a Chinese cultural hero in the mythical past and gave us the names by which the Xiongnu were known to the Chinese before the unification of China in the 3rd century BC : Chunwei, Shanrong, Xianyun, and Xunyu. Scholars have identified the names Chunwei, Xunyu and Xiongnu with the later name Hun. The relation between Xiongnu and the Huns who invaded Europe in the 4th century CE was discussed on my article Origin of Bulgarians and will be explore further at the end of this post. The name is the same and there is certainly a lineal connection between groups of Huns (namely Chieh/Jie) from the former Xiongnu confederation who moved westwards in the first half of the 4th century CE and the Huns who a bit later appeared in Eastern Europe. There is no doubt that apart from the ruling tribes that bore the name Hun, the European Huns also included other tribes with different ethnic affinities.

By the Warring States period three groups of barbarian people (Hu) were distinguished by the Chinese: Rong in the west, Di in the north, and Yi in the east. Chinese historical sources have very little to tell us about the actual steppe frontier to the north and northwest before the end of the 4th century BCE. A group called Quanrong ( literally dog martial people) seems to be identical with early Xiongnu according to Sima Qian. The Di, sometimes differentiated into White Di and Red Di, were close neighbours of the Chinese state of Jin. The Eastern Hu as a whole were proto-Mongol in language, see Ligeti (1970), Pulleyblank (1983: 452–454).

The Xiongnu Empire

The Xiongnu tribes were destabilized in 215 BCE by the offensive campaign of the First Emperor of China, Qin Shi Huangdi, a cruel tyrant who unified China in 221 BC. Qin sent the general Meng Tian to occupy and fortify the pastoral areas of the Ordos and to drive the Xiongnu and their shanyu Touman to the north. The first Xiongnu ruler whom we know by name, Touman, had been forced to move north because of pressure from Qin. Qin Shi Huangdi erected the famous Great Wall in order to ward off nomadic Hu. It is said that thousands of workers perished while building the Wall. The Qin dynasty collapsed after a rebellion and China fell into a period of anarchy.

Xiongnu and Han Empires

In 209 B.C.E., just three years before the founding of the Han Dynasty, the Xiongnu were brought together in a powerful confederacy under a new shanyu Modu who killed his father Touman. The reason for the creation of the Xiongnu confederation remains unclear. Probably the unification of China prompted the nomads to rally around a political center in order to strengthen their position. Modu expanded the empire on all sides. To the north he conquered a number of nomadic peoples, including the Dingling of southern Siberia. He crushed the power of the Donghu of eastern Mongolia and Manchuria, as well as the Yuezhi in the Gansu corridor. The Xiongnu's political unity transformed them into a formidable enemy. Xiongnu crushed the Emperor Gaozu, forced him to sign a humiliating treaty in 198, and reoccupied the Ordos. Before the death of Modu in 174 B.C.E., the Xiongnu had driven the Yuezhi from the Gansu corridor completely and asserted their presence in the Western Regions in modern Xinjiang. Then Modu subdued the Wusun, Loulan, the Hu Jie and “twenty-six peoples” of the region. In 162 the shanyu Laoshang again crushed the Yuezhi refugees in the valley of the Ili and forced them to migrate to the southwest into sedentary Iranian-speaking Central Asia (Sogdiana, Bactriana). At that time all of Central Asia recognized, at least formally, the suzerainty of the Xiongnu: “whenever a Xiongnu envoy appeared in the region [i.e., western Central Asia] carrying credentials from the Shanyu, he was escorted from state to state and provided with food, and no one dared to detain him or cause him any difficulty” (Shiji, tr. Watson, p. 244). Nevertheless, their control was primarily exercised in the northeast of the Tarim Basin and Turfan, with the Lob Nor as a western frontier: The Office of the Commander in Charge of Slaves, responsible for raising taxes, was established near Karashahr (Qarašahr). Control of the West seems to have been limited to the collection of tribute from the Wusun (Dzungaria) and Kangju (middle Syr Darya and Sogdiana), while further to the south the Yuezhi (Bactriana) were hostile to them.

The Marriage Treaty System and  War with Han China

Emperor Qin Shi Huangdi (r. 221 - 206 B.C.E.), who unified China under the Qin, built the Great Wall, extending 2600 miles from modern Gansu Province in the west to the Liaodong Peninsula in the east, to defend China from the raids of the Xiongnu. In the winter of 200 B.C.E., following a siege of Taiyuan, Emperor Gao personally led a military campaign against Modu. At the battle of Baideng, he was ambushed reputedly by 300,000 elite Xiongnu cavalry. The emperor was cut off from supplies and reinforcements for seven days, only narrowly escaping capture.

After the defeat at Pingcheng, the Han emperor abandoned a military solution to the Xiongnu threat. Instead, in 198 B.C.E., the courtier Liu Jing  was dispatched for negotiations. The peace settlement eventually reached between the parties included a Han princess given in marriage to the shanyu (called heqin 和親 or "harmonious kinship"); periodic gifts of silk, liquor and rice to the Xiongnu; equal status between the states; and the Great Wall as mutual border.

This first treaty set the pattern for relations between the Han and the Xiongnu for some 60 years. Up to 135 B.C.E., the treaty was renewed no less than nine times, with an increase of "gifts" with each subsequent agreement. In 192 B.C.E., Modu even asked for the hand of the widowed Empress Lü. His son and successor, the energetic Jiyu, known as the Laoshang Shanyu, continued his father's expansionist policies. Laoshang succeeded in negotiating with Emperor Wen, terms for the maintenance of a large-scale government-sponsored market system.

While the Xiongnu benefited from the marriage treaties, from the Chinese perspective they were costly and ineffective. Laoshang showed that he did not take the peace treaty seriously. On one occasion his scouts penetrated to a point near Chang'an. In 166 B.C.E. he personally led 140,000 cavalry to invade Anding, reaching as far as the imperial retreat at Yong. In 158 B.C.E., his successor sent 30,000 cavalry to attack the Shang commandery and another 30,000 to Yunzhong.

The status quo then prevailed until 134 BCE, a period during which the Xiongnu secured their pre-eminence over the steppe societies of East Asia. This period was brought to an end by the initiative of the Chinese, who expelled the Xiongnu to the north of the Gobi in 121 and 119 BCE. Between the years 115 and 60 BCE, the weakening of the Xiongnu confederation gave rise to a struggle between the Chinese and the Xiongnu for control of the western regions. The principal events of this struggle included the missions of Zhang Qian in search of alliances in 137 and 115 BCE, the raid on Farḡāna (Ferghana) by a Chinese army in 101 BCE, and the battles for control of the region of Turfan (Jushi) between 67 and 60 BCE. In 57 BCE the disintegration of the confederation led to its division between five and then two shanyu, one in the South (Huhanye) who submitted to China in 53 BCE, the other (Zhizhi) controlling the North and West. The latter, finally taking refuge in Kangju, carved out a kingdom in the valley of the Talas and was defeated there by the Chinese general Zhen Tang in 36 BCE, an episode that marks the farthest advance of the Xiongnu and Chinese armies into the Iranian-speaking West.

The ensuing peaceful period ended when the Xiongnu took advantage of troubles in China (reign of Wang Mang, 9-23 CE) and widely recaptured control of the West before once again splitting into two groups, the Southern Xiongnu and the Northern Xiongnu, in 48 CE. The first group took refuge in the north of China in 50 CE, giving rise to areas of Xiongnu population within the frontiers between Taiyuan and the Yellow River that would endure for several centuries. Their last shanyu disappeared at the beginning of the 3rd century, but the Xiongnu, though highly sinicized, preserved their identity and played a major role in the disturbances and plundering that put an end to the Jin dynasty in North China at the beginning of the 4th century. 

While the Northern Xiongnu for a time succeeded in playing a role in the West (their armies intervened at Khotan and Yarkand after 61 CE), China regained control of the region of Turfan in 74 CE and chased them from Mongolia: the shanyu took refuge in the Ili valley in 91 CE, while many Northern Xiongnu tribes surrendered to China and were settled within the frontiers. The Northern Xiongnu, with several thousand men, continued to intervene at Hami and in the region of Turfan throughout the first half of the 2nd century. We know nothing of their fate: in the Wei Lue, written in the middle of the 3rd century, the Xiongnu are completely absent from the plateau north of the Tianshan.

Southern Xiongnu

While we hear nothing more about the Northern Xiongnu after the begining of the 2nd century CE, Southern Xiongnu had a longer history. Economically, they relied almost totally on Han assistance and tensions between settled Chinese and nomadic people were evident. For example there was a large scale rebellion in 94 CE led by Anguo Shanyu against the Han. In 188 the Shanyu was murdered by his own people for agreeing to help Chinese by sending troops to suppress a rebellion in Hebei. Many of the Xiongnu feared that it would set a precedent for unending military service to the Han court. The murdered chanyu's son Yufuluo succeeded him, but was then overthrown by the same rebellious faction in 189 and settled down with his followers at province Shanxi. In 195, he died and was succeeded by his brother Hucuquan. The Xiongnu aristocracy in Shanxi changed their surname from Luanti to Liu for prestige reasons, claiming that they were related to the Han imperial clan through the old intermarriage policy. After Hucuquan, in A.D. 215-216, the southern Xiongnu were partitioned into five local tribes.

Huchuquan Chanyu assumed the patronymic name Liu, thus showing his imperial ancestry. In 304, Liu Yuan became Chanyu of the Five Hordes. In 308, declared himself emperor and founded the Han Zhao Dynasty. Between 311 and 316 CE his son and successor Liu Cong captured two Chinese Emperors from the Jin dynasty, humiliated and finally executed them. North China came under Xiongnu rule. In 318 the Xiongnu prince Liu Yao moved the Xiongnu-Han capital from Pingyang to Chang'an and renamed the dynasty as Zhao. Liu Yao wanted to end the linkage with Han and explicitly restore the linkage to the great Xiongnu chanyu Maodun. However, the eastern part of north China came under the control of a rebel Xiongnu-Han general of Jie ancestry named Shi Le. Liu Yao and Shi Le fought a long war until 329, when Liu Yao was captured in battle and executed. North China was ruled by Shi Le's Later Zhao dynasty for the next 20 years. The "Liu" Xiongnu remained active in the north for at least another century.

Archaeology

Political center of the Xiongnu state was in Mongolia and almost all of the Xiongnu kings buried in Mongolia. In the 1920s, Pyotr Kozlov's excavations of the royal tombs at the Noin-Ula burial site in northern Mongolia that date to around the first century CE provided a glimpse into the lost world of the Xiongnu. Other archaeological sites have been unearthed in Inner Mongolia and elsewhere; they represent the Neolithic and historical periods of the Xiongnu's history. Those included the Ordos culture, many of them had been identified as the Xiongnu cultures. The region was occupied predominantly by peoples showing Mongoloid features, known from their skeletal remains and artifacts. Portraits found in the Noin-Ula excavations demonstrate other cultural evidences and influences, showing that Chinese and Xiongnu art have influenced each other mutually. Well-preserved bodies in Xiongnu and pre-Xiongnu tombs in the Mongolian Republic and southern Siberia show both Mongoloid and Caucasian features. Analysis of skeletal remains from sites attributed to the Xiongnu provides an identification of dolichocephalic Mongoloid, ethnically distinct from neighboring populations in present-day Mongolia. Russian and Chinese anthropological and craniofacial studies show that the Xiongnu were physically very heterogenous, with six different population clusters showing different degrees of Mongoloid and Caucasoid physical traits.

Xiongnu and the Huns

Could these Xiongnu have given rise to the Huns who appeared on the Volga from the year 370 CE before they invaded Europe? The question is highly controversial and has been the subject of numerous works since de Guignes first proposed the identity of the two groups in 1758.

First, we can prove that the names are indeed identical. In 313 it was a Sogdian merchant writing in the Gansu corridor who, in a letter to a correspondent at Samarqand, described with precision the plundering of the Southern Xiongnu in China and called them Xwn, a name which must be connected to that of the Huns (Henning, 1948). In addition one must also cite the Buddhist translations of Zhu Fahu, a Yuezhi of Dunhuang, who in 280 CE translating from Sanskrit to Chinese, rendered Hūṇa by Xiongnu, and then did the same in 308 in another  translation.  

Moreover, the Wei shu, taking up information precisely dated to 457, states: “Formerly, the Xiongnu killed the king (of Sogdiana) and took the country. King Huni is the third ruler of the line”. This leads us to place the “Xiongnu” invasion of Sogdiana in the first half of the 5th century. Here, too, there is hardly any reason to doubt this direct testimony stemming from the report of an official Sogdian envoy in China (Enoki, 1955) Also, the personal names found in the Sogdian caravaneer graffiti of the Upper Indus (3rd to 5th century CE) frequently include the first or last name Xwn, whereas it no longer exists in the later texts. This reflects the presence of Hun invaders in Sogdiana and the fusion of the populations (la Vaissière, 2004) during a precise period of time.

From an archaeological point of view, there are now few doubts that the Hunnic cauldrons from Hungary are indeed derived from the Xiongnu ones. Moreover, they were used and buried on the same places, the banks of rivers, a fact which proves the existence of a cultural continuity between the Xiongnu and the Huns (Erdy, 1994; de la Vaissière, 2005b). 

The Huns of Central Asia thus consciously succeeded the Xiongnu and established themselves as their heirs, and an authentic Xiongnu element probably existed within them, although it was probably very much in the minority within a alliance with other people. This is the only hypothesis that accounts for all of the known facts given the current state of our information. Indeed we cannot neglect the fact what we read in ancient sources: 

" swarms of Huns and monstrous Massagetae filled the whole earth with slauther"

( St Jerome, page 182 here) 

or, the western Huns were actually two groups of people, Huns and Massagetae.  

to be continued...