Issedones

Issedones were were an ancient people of Central Asia described by Herodotus (c. 484–c. 425 BC) in his History (IV.16-25) and by Ptolemy (c. AD 100 – c. 170) in his Geography. According to Herodotus the Issedones were situated opposite to the Massagetae who were at the east of the Caspian Sea, or rather Aral ; but Issedones were, as will appear, very much farther to the east. The Issedones  and Massagetae are described by Herodotus as similar to, but distinct from, the Scythians.

Map of Scythia showing Issedones, Massagetae and Pazyryk burials 

Ptolemy placed them on the Silk Road in Chinese East Turkistan (Tarim Basin, Xinjiang).[2][3]

The Issedones had their wives in common and they are said to practice the following customs. Whenever a man's father dies, all his relatives lead their herds to him, sacrifice them, and after cutting up the flesh of the cattle, they also cut up the dead father of the man who received them; then mixing it all together, they lay out all the meal as a feast. As for the man's head, they pull out the hair, clean it out, and cover it with gold.  Then they use it as a religious statue and make great sacrifices to it yearly. The father's son does this, just as the Greeks practice the genesia. Otherwise, the Issedones are said to be just, and the women share power equally with the men.[3]

According to some scholars Issedones are the same people as Wusun from the Chinese sources,[4] and therefore some of their tribes must have been ancestors of the ruling dynasty Ashina of the ancient Turkic peoples.


1. Issedones

2. Issedones

3. Race and Ethnicity in the Classical World, Rebecca F. Kennedy, C. Sydnor Roy, Max L. Goldman, p. 311

4. An Introduction to the history of the Turkic Peoples,  Peter Golden, page 51

ARIMASPI

ARIMASPI were ancient people in the extreme north-east of Scythia, probably the eastern Altai. All accounts of them go back to a poem by Aristeas of Proconnesus, from whom Herodotus (iii. 116, iv. 27) drew his information. According to Herodotos their name was derived from the Skythian words arima "one" and spou "eye". They were supposed to be one-eyed (hence their Scythian name), and to steal gold from the griffins that guarded it. In art they are usually represented as richly dressed Asiatics, picturesquely grouped with their griffin foes; the subject is often described by poets from Aeschylus to Milton. They are so nearly mythical that it is impossible to insist on the usual identification with the ancestors of the Huns. Their gold was probably real, as gold still comes from the Altai.

Greek and Roman accounts

Arimaspian fighting Griffin (Museum of Fine Arts Boston)

Here is the account of Herodotus:

"Of these too, then, we have knowledge; but as for what is north of them, it is from the Issedones that the tale comes of the one-eyed men [Arimaspoi (Arimaspians)] and the Grypes (Griffins) that guard gold; this is told by the Skythians (Scythians), who have heard it from them; and we have taken it as true from the Skythians, and call these people by the Skythian name, Arimaspoi; for in the Skythian tongue arima is one, and spou is the eye."

The account of Pliny the Elder (Natural History 7. 10):


"Also a tribe is reported next to these [i.e. the tribes of Scythia], towards the North, not far from the actual quarter where Aquilo (the North Wind) [Boreas] rises and the cave that bears its name, the place called the Earth's Door-Bolt (Ges Clithron)--the Arimaspi (Arimpaspians) whom we have spoke of already, people remarkable for having one yes in the centre of their forehead. Many authorities, the most distinguished being Herodotus [Greek historian C5th B.C.] and Aristeas of Proconnesus [Greek poet C7th B.C.], write that these people wage continual war with the Grypes (Griffins), a kind of wild beast with wings, as commonly reported, that digs gold out of mines, which the creatures guard and the Arimaspi try to take from them, both with remarkable covetousness."

Аримаспи

Аримаспи (Arimaspi) са древен народ живял в най-отдалечения североизточен край на Скития, вероятно около планината Алтай. Разказите за тях се базират на стихотворение от древногръцкият поет Аристеас от когото Херодот (III. 116, IV. 27) черпи информация. Иседоните разказват, че аримаспите имали само по едно око (оттук и тяхното скитско име), и крадяли злато от грифоните които го охранявали. В изкуството те обикновено са представени като богато облечени азиатци, живописно групирани с техните врагове грифоните; темата често се описва като поети от Есхил до Милтън. Тяхното съществуване е толкова митично, че е почти невъзможно да се поддържа обичайната им  идентификация с предците на хуните. Въпреки това тяхното злато вероятно е реално, тъй като в Алтай все още се добива злато.

Гръцки и Римски разкази

Аримаспиец се бие с грифон, музей за изящни изкуства, Бостън 

Ето какво разказва Херодот:

"За тези (хора) също имаме знания; но за тези които са на север от Иседоните знаем само от техните (на Иседоните) разкази, според които там живеят еднооки мъже (Arimaspi) и грифони които пазят златото; това е разказвано от скитите които са го чули от тях и ние приемаме за истина тези разкази на скитите, като наричаме тези хора Аримаспи по тяхното скитско име защото на скитски език арима означава едно, а спа означава око"

А ето и разказа на Плиний Стари (Natural History 7. 10):

"Също така се съобщава и за племе съседно на тях (скитските племена), в северна посока недалеч от мястото където северният вятър (Aquilo Boreas) се издига и пещерата която носи името му, се намира място наричано врата на Земята (Ges Clithron) - наричано Аримаспи и известни с това, че имат едно око в центъра на челото си. Много авторитети, най известния от които Херодот (гръцки историк от 5 век преди новата ера) пишат, че тези хора водят непрекъснати войни с грифоните, диви зверове с крила, за които се счита, че копаят злато от мини в земята и го пазят, а аримаспите непрекъснато се опитват да им го вземат."

Origin of Turks

The ethnonym Turk first appears with certainty in the Chinese sources dealing with events of the mid-sixth century in the form Tujue in Modern Mandarin Chinese. The exact form of the ethnonym masked by the Chinese character remains contested.[1][2]

These Turks were not the first Turkic-speaking people attested in our sources. The first Turkic speaking people identifiable in Chinese sources are a group of three peoples, Dingling, Gekun ( or Jiankun), and Xinli, located to the north in Southern Siberia that were conquered by Modun after he had subdued the Eastern Hu and the Yuezhi on his eastern and western flanks. There is a thread of historical continuity linking the Dingling of Han times with the Tiele of the fifth and sixth centuries out of whom the Uighurs eventually emerge. The Gekun/Jiankun have long been identified with the Kirghiz. The name Xinli is probably the same as Xue of seventh century Chinese sources, transcribing the Turkish tribal name Syr found on the Orkhon inscriptions. A fourth ethnic name of Western Han times that might be Turkish, located farther west, is Hujie or Wujie. A connection has been proposed with Turkish Ogur/Oguz but is less convincing phonetically.[3][4]

The Loulan in Xinjiang, the Yuezhi and the Wusun are Indo-Europeans. Xiongnu ethno-linguistic affiliations remain obscure. They have been identified as Turkic (perhaps, some “Pre-Proto-Bulgaric,”), Iranian or Palaeo-Siberian (in particular Kettic, a theory proposed by Ligeti more than half a century ago) The relationship of the Xiongnu ( EMC Hun-nu) to peoples subsequently appearing in the central - western Eurasian steppes and Europe bearing the ethnonym “Hun” ( or variants of it - Iranian-Sodian (hwn), Indian(Huna), Graeco-Roman Hunni) ) has also been contentious. The most recent considerations of the material argue for a Xiongnu-Hun connection.[4]

The Turkic ancient homeland

Tiele appears to be a later name (or variant) of the ethnonym Dingling - one of the names associated with early Turkic peoples. The Dingling/Tiele come into view in the second century BC in the area north of the Xiongnu, in Northern Mongolia and the Irtys region,extending to Lake Baikal and the Middle Yenisei. The Tiele union included Mongolic, as well as Turkic groupings. They were brought by force into the Xiongnu union and remained recalcitrant vassals. The Tiele formed a number of polities before their incorporation into the Turk Empire.

The various reconstructions, based largely on linguistic evidence showed that the early Turkic linguistic community must have been in a zone in which they had contact with Indo-European, Uralic and Yeniseic in their West and Northwest and Mongolic in their East. This was most probably in the forest-steppe zone of South Siberia around the Altay extending into Mongolia, where they may also have acquired elements of equestrian culture and pastoral nomadism from the Indo-Europeans.


The Indo-European Scytho-Iranians were their neighbors (and likely predecessors) in Mongolia and South Siberia (and perhaps extending into areas of Western Siberia). In Eastern Turkistan/Xinjiang, the early Turks interacted with both eastern Iranian and Tokharian-speaking peoples.[4]

Ashina dynasty

According to the legends Ashina people migrated towards the Altai Mountains from East Turkestan or the Turpan Oasis. As stated in one of these legends the sons of the she-wolf (ten in number) married local women and took their family names, one of which was Ashina. Most probably the name Ashina itself is of Iranian origin. The two most senior titles after that of the Khagan in the Turkic Khaganate were shad, which had Iranian roots ( along with the title of the khagan's wife- khatun) and yabgu , of Tocharian origin. It is presumed that the khagan, khan, tegin, chor and tarkhan titles, as well as the name Turk itself, are also of Iranian origin. The bek title can be added here as well. In addition, the names of the early Turkic khagans : Bumin, Istemi, Muqan, Taspar and Nevar, are not of Turkic origin either.[5]

Many orientalists as Yu. A. Zuev, A. N. Bernstamm and D. G. Savinov argued about the Saka-Wusun origin of the Ashina clan.

References:

1. Studies on the Peoples and Cultures of the Eurasian Steppes, Peter B. Golden, page 20


2. Encyclopædia Britannica, Turkic peoples


3. THE PEOPLES OF THE STEPPE FRONTIER IN EARLY CHINESE SOURCES, Edwin G. Pulleyblank, 1998, University of British Columbia, page 53


4. Studies on the Peoples and Cultures of the Eurasian Steppes, Peter B. Golden, page 27-28


5. Khazaria in the Ninth andTenth Centuries, By Boris Zhivkov, page 23

Юеджи и българи

Юеджите в северен Китай преди миграцията

Юеджи или юечжи (на китайски: 月氏, пинин: yuèshì, юешъ) е китайското име на древен централноазиатски номаден народ. Юеджи е китайски екзоним съставен от две думи: yuè (月) „луна“ and shì (氏) „клан“. Счита се, че юеджи са близкородствени или идентични на индоевропейските тохари. Първоначално те обитават земите източно от Таримската котловина, провиция Гансу в съвременен Китай,  но след поражението си от хунну през 162 пр.н.е. те се преселват на запад към Казахстан в басейна на река Амударя, откъдето изместват саките. През 132 пр.н.е. юеджи на свой ред са изтласкани към Бактрия от племената усун. Там те влизат в контакт с елинистичната култура и по-късно основават Кушанското царство.[1][2] Според Ото Маенчен-Хелфен отделни групи племена на юеджите мигрират далеч на запад и достигат степите северно от Кавказ и бреговете на Черно море още през 1 век ВС. [3]

Ранна история

Юеджите са записани в китайските хроники в края на периода на воюващите държави (495-221 В. С.) като номадни племена живеещи в земите на западният регион, по-специално около Дунхуан и Гуачжоу. За разлика от съседите си хунну юеджите не влизат във военни сблъсъци с китайските държави, династията Цин дори търгува с тях като разменя коприна за нефрит и бойни коне. По този начен юеджите които препродават китайската коприна на съседни народи поставят началото на търговията по пътя на коприната.

Юеджи в северен Китай

Юеджите завземат областта Дунхуан и постепенно стават много силна нация в северозападната част на Китай. В записките Ханшу е отбелязано: " Големите Юеджи са номадска орда. Те се движат наоколо със добитъка си и имат същите обичаи като тези на Хунну. Тъй като техните войници са повече от сто хиляди, те са силни и презират Хунну В... миналото, те са живели в района между Дунхуан и Килиян [планина] (южно от коридора Хъси)" юеджите са толкова силни, че хунну монарха Тоуман дори изпраща големия си син Моду като заложник на юеджите. Юеджите често атакуват съседните им усуни заради роби и пасища. Усуните първоначално са живели заедно с юеджите в района между Дунхуан и Килиян (планина). Юеджите атакуват Усуните, убиват техният монарх Нандуми и завземат неговата територия. Синът на Нандуми, Кунмо избягва при Хунну и е отгледан от техният монарх.

Постепенно Хунну стават все по-силни и избухва война между тях и юечжите. Имало е най-малко четири войни между Юеджите и Хунну според китайските хроники. Първата война избухва по време на царуването на Хунну монарха Тоуман на (който умира през 209 B.C), който внезапно напада Юеджите. Юеджите искали да убият Моду, сина на Тоуман когото държат като заложник при тях, но Моду откраднал добър кон от тях и успял да избяга в страната си. Както изглежда, Хунну не побеждават Юеджите в тази първа война.

Втората война е била през 7-та година от царуването на Моду(203 г. пр). При тази война голяма част от територията която първоначално принадлежала на юеджите е завладяна от Хунну и хегемонията на юеджите започна да се разклаща. Третата войната вероятно е през 176 г. пр.н.е. (или малко преди това) и юеджите понасят тежка загуба. Четвъртата война вероятно е по времето на царуване на Хунну монарха Лаошан (174 пр.н.е.-166 пр.н.е.) и е катастрофална за юеджите, царят им е убит и от черепа му е направена питейна чаша. Вероятно около 165 BC голяма част от юеджите мигрират от Таримския басейн на запад към Фергана, като най-накрая се установяват в Трансоксиана и Бактрия.[4][5]

Заселване в Бактрия 

Миграция на юеджите от Китай към Бактрия

Юеджите са посетени в Трансоксиана през 126 BCE от китайска мисия предвождана от Джан Циен като официалната цел на мисията е да осигури подкрепа на юеджите за китайците във войната им с хунну. Синът на убитият цар на юеджите обаче отказва такава подкрепа тъй като предпочита да живее в мир в новозаселените земи на Бактрия и Трансоксиана. Пътешествието на китайската мисия хвърля значителна светлина върху политическата ситуация в централна Азия по онова време и обичаите на народите живеещи там. Джан Циен открива царя на юеджите в района на север от река Амударя, впоследствие той пише, че юеджите продължават да живеят номаден начин на живот и на новото място, като оценява броят на техните войници между 100 000 и 200 000.(Shiji, 123)[6]
дипломата-пътешественик

Китайските мисии в Бактрия и Трансоксиана вероятно са били движени и от други стимули в допълнение към възможността за съюз с юеджите срещу хунну. Китайските императори през периода Хан са искали да притежават т.нар. небесни коне които имали свойството да изпотяват кръв. Китайският поет Ли Бай пише в своята "Песен за Небесния Кон", че небесните коне излизат от пещерите на юеджите и техните гърбове имат тигрова шарка.[7] През 101 г. пр.н.е. Хан императора Ву изпраща военна експедиция в Согдиана за да се сдобие с така наречените небесни коне. Търсенето на перфектните коне може да е имало повече духовен смисъл отколкото практическа или военен такъв. Императорът Ву дори композира химн докато чака пристигането на 30 небесни коне, като се е надявал, че те ще го издигнат до Кунлун планината, свещената планина която е била дом на всички безсмъртни.[8] Някои авторитети виждат връзка между небесните коне и жълтите кобили открити в първата кралска гробница от Пазирик погребенията,[9] и евентуално паметта за юеджите е оцеляла с Пазирик погребенията.[10][11]

Произход, обичаи, език

Трудно е да се каже дали юеджите следва да бъде включени в категорията на урало-алтайските племена като тюрки или хуни. Нищо не е известно за техният език. Съдейки по физическия тип представен на Кушански монети, външният им вид е по-скоро тюркски, отколкото монголски или угро-фински. Някои авторитети считат, че името Турушка или Турукха, с което са ги наричали индийските автори, е още едно доказателство за връзката им с тюрките. Но името тюрки и тяхната национална идентичност изглежда се отнася към средата на 5-ти век, така че вероятно е анахронизъм да се причисляват Юеджите към тюркските племена. Възможно е обаче юеджите и тюрките да са паралелно развили се подобни или дори първоначално идентични племена. Някои автори считат, че юеджите са Гети и че първоначалната форма на името е Утит или Гет, като вероятно се появява и в индийските Джати.[12] Според Хиун Ким(Hyun Jin Kim) номадните юеджи притежават политически институции, които поразително много приличат на Хунну и по-късните хуни. Китайците споменават пет сихоу или лордове на юеджите, които управляват петте племена на имперската им конфедерация. Според Едвин Пулейбланк юеджите са индо-европейци и са говорели форма на тохарски езици.[13] Титлата сихоу съответства в произношението на това, което по-късно ще се превърне в тюркската титла иабгу. Тази изначално юеджи царска титла се появява на монетите на техните царе като иапгу (IAPGU)[14] и е заимствана при Хунну от юеджите.[15] Сред тюрките, титлата иабгу (yabgu) придобива нов живот. В тюркските надписи от Монголия, тя се появява като благородническа титла веднага след титлата каган (qagan).[16] Куйан/Каган (Kuyan/gayan) е Юеджи символ за земното въплъщение на Луната и Млечния път.[17]

Някои учени обяснянат думите отнасящи се до юеджи(月氏) или кушаните като идващи от тюркските езици, като по този начин се заключват, че езика на кушаните е бил клон на тюркските езици. Тази теория е неадекватна. В Зоушу(Zhoushu 周書), гл. 50 е ​​записано, че: „Предшествениците на тюрките идват от държавата на Суо 索“. Предполага се, че „Суо (索)“ е транскрипция на Саки(Sakae) или с други думи, вероятно предците на тюрките първоначално са били клон на саките(Sacae). Ако това е вярно, не е трудно да се разбере защо някои думи и титли, свързани с юеджите или кушаните могат да бъдат обяснени чрез тюркски езиците. В книгата „Реката на царете“ (Rājataraṅgiṇī, I, 170) е отбелязано, че тюркският владетел на Гандхара твърди че негов прародител е Канишка, великият кушански император и основател на династията на кушаните, и може би това не е било просто хвалба. Други учени считат, че езикът на кушаните е бил ирански език. Тази теория е също така неадекватна, поради следните причини. Първо, те са били клон на саките, племенен съюз съставен от най-малко четири племена, Аси, Гасиани, Тохари и Сакараули. От тях някои племена са говорили на ирански език, но също така някои са говорили индоевропейски езици, различни от иранския език, например, Тохарите. На следващо място, племената които са говорили тохарски са били в близък контакт с племената които са говорели ирански език, така че думите, които могат да бъдат обяснени чрез иранския език вероятно първоначално са били тохарски.[18]

Юрий Зуев включва юеджите (Uechji) сред племената на ранните тюрки. Той пише, че „в Северен Кавказ те са говорили на източно-ирански език, а в Кандзю са говорили тюркски език“.[19] Неговите есета за ранните тюркски племена и държавен тип конфедерации показват, че „идеологическите възгледи съвпадат в много отношения и имат обща основа водеща до последните векове преди новата ера. Такава основа е пантеона на древните конфедерации на юеджите и канглите, които са оставили следи в идеологическите комплекси на аштак-тюрките, огузите, куманите, кимеците и т.н. Много аспекти са все още във фолклора на съвременните тюркски народи. Традицията на идеологическа приемственост прониква историята на тези народи от дълбока древност до съвремието.“[20] Вероятно един от най-забележителните е обичаят на населението напълно да бръснат главите си. Седемте племена юеджи – тохари са били белоглави т.е. с напълно бръснати глави. Ритуалното гологлавие е било еквивалентно на луно-главие.[21] Спомняйки се, че думата юеджи е китайски екзоним образуван от две думи yuè(月) „Луна“ and shì(氏)"клан" – следва, че те бръснели главите си за да приличат на Луната. Същият обичай откриваме и сред владетелите на прабългарският клан Дуло: "Тези петима царе управляваха царството от другата страна на Дунава 515 години с бръснати глави и след това дойдоха от тази страна на Дунав княз Аспарух и до сега (управлява). "[22]

Много историци и изследователи като Кънингам, Дахия, Кноблох, Зуев и др. идентифицират юеджите с масагетите от древните класически източници: Da Yuezhi > Ta-Yue-ti (Големи Лунни Хора) > Ta-Gweti> Massa-Getae > Маса-гети.[23][24] Хенинг свързва юеджите с гутите които през 2000 BC напускат родните си земи Загрос (съвременен Иран) и се отправят към централно-азиатските степи и впоследствие към северозападен Китай.[25] Единственото доказателство представено от Хенинг в подкрепа на тази теза се основава на базата на прилики в керемиката и много съвременни учени го считат за неубедително.[26] Според Бейли формите на името тохар (tu-γαρα или Great Gara) са много, някои от които са Θογαρα (гръцки), но също така thog-gar/ bho-gar в тибетският език.[27]

Малки юеджи

Малките юеджи остават в северен Китай и са включени в състава на конфедерацията хунну под името дзие(Chieh, АУ:Jie people). Китайските хроники ги посочват като едно от 19-те племена на хунну.[28] Техният брой съвсем не е малък, както обикновено се счита, за което съдим от факта, че в периода между 184 AD до 221 AD, почти 40 години е имало бунт на малките юеджи в Гансу, северен Китай, който китайците не успяват да погасят 40 години.[29] В началото на четвърти век се установява Жоужан хаганата на територията на днешна Монголия и под неговия натиск малките юеджи започват миграция към Казахстан и Бактрия под името хвар-хуни.[30] През 349 AD е имало масово клане на дзие (Chieh) в северен Китай, Ото Менхен-Хелфен посочва, че 200 000 от тях са били изклани.[31] Вероятно това е крайната дата която може да приемем за миграцията на малките Юеджи от северен Китай/Тарим към Казахстан.

Връзка с прабългарските племена

Големите юеджи навлизат в Европа заедно с хуните и първоначално са наричани със старото

Юеджи и българи

си име масагети.[32] Например Йероним Блажени ни разказва за големият хунски поход в Сирия и Армения от 395г. че "пълчища хуни и ужасните масагети изпълниха цялата земя с кланета".[33] Въпреки, че често биват наричани хуни, все пак не масагетите а именно хуните нападат аланите и готите.[34] След разпадането на хунската империя и загубата в битката при Недао през 455г. хуните и масагетите, последните наричани вече с името българи, както научаваме от готският историк Йорданес се оттеглят източно от река Дон където се реорганизират в по-малки мащаби.[35][36]

Множеството проучвания върху произхода на прабългарите водят до определен район в централна Азия – средното и долно течение на Сърдаря. През втората половина на 2-ри век AD сарматската култура по долното течение на Волга претърпява значителни изменения и се проявяват характеристики нетипични за предходният период: изкуствена черепна деформация, северна ориентация на гробовете, плитки погребални ями и ями с ниши.[37] Юеджите са практикували и изкуствена черепна деформация от кръгов тип също като прабългарите и хуните.[38][39][40] Хуните, прото-българите и част от юеджите споделят общи погребални практики като плитки погребални ями, ями с ниши и северна ориентация на гробовете.[41]

Едвин Пулейбланк идентифицира утигурите като едно от племената на Юеджите.[42] Идентификацията е подкрепяна от Юрий Зуев като според Пулейбланк и Зуев утигурите на Менандер са Ути и думата Ути е била истинският прототип на транскрипцията на името Юеджи: Uechji < ngiwat-tie < uti.[43]Редица български изследователи и историци като Петър Голийски, Атанас Стаматов, Живко Войников и други също считат, че прабългарите произхождат от племената на юеджите.[44][45][46]
Описание на облеклото на юеджите е направено по техни изображения върху техстил от Бактрия намерен в северна Монголия[47] и то е идентично с традиционните български носии, особено тези от югозападна България.

Българските национални костюми са идентични с облеклото
на юеджите. Червеният цвят олицетворява слънцето, белият -
Луната

Източници: 

1. Runion, Meredith L. The history of Afghanistan. Westport, Greenwood Press, 2007

2. Liu, Xinrui. Agricultural and pastoral societies in ancient and classical history. Philadelphia, Temple University Press, 2001

3. The Yüeh-Chih Problem Re-Examined, Otto Maenchen-Helfen, Journal of the American Oriental Society Vol. 65, No. 2 page 81

4. The Yuezhi and Dunhuang

5. Selections from the Han Narrative Histories, Ta Yue-she (Massagetae)

6. Watson 1993, p. 234
7. The Silk Road: A Very Short Introduction, James A. Millward
8. The Silk Road: Two Thousand Years in the Heart of Asia, Frances Wood, page 55
9. Chinese and Indo-Europeans, E. G. Pulleyblank, page 31
10. EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, Uechji, стр. 14
11. The Yueh-chin and their migrations, K. Enoki, G. Koshelenko, Z. Haidary,: The Yueh-chin and Pazyryk, page 177
12.  http://www.theodora.com/encyclopedia/y/yuechi.html
13. THE PEOPLES OF THE STEPPE FRONTIER IN EARLY CHINESE SOURCES, Edwin G. Pulleyblank, University of British Columbia, (1999), Summary, page 35
14. The Huns, Rome and the Birth of Europe, 2013, Cambridge University Press, Hyun Jin Kim, стр. 32
15. Turks and Iranians: Aspects of Turk and Khazaro-IranianInteraction, Peter B. Golden, page 17, footnote 89
16. Jabguya, Encyclopedia Iranica
17. Yu. A. Zuev, EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, page 39
18. SINO-PLATONIC PAPERS, Number 212, 2011, Department of East Asian Languages and Civilizations, University of Pennsylvania, (Victor H. Mair, Editor) The Origin of the Kushans, YU Taishan, page 15
19. EARLY TÜRKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 153
20. EARLY TÜRKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 178
21. EARLY TÜRKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, page 71
22. The Nominalia of the BulgarianPrinces
23. THE STRONGEST TRIBE, Yu. A. Zuev, page 33: „Massagets of the earliest ancient authors... are the Yuezhis of the Chinese sources“
24. SINO-PLATONIC PAPERS, Number 127 October, 2003, The Getes, page 22-24
25. Henning, W.B. (1978),  The first Indo-Europeans in history
26. The Kingdom of the Da Yuezhi 大月氏 (the Kushans)
27. Indo-Scythian Studies: Being Khotanese Texts, Gara, стр. 110
28. The World of the Huns, Otto Maenchen-Helfen, стр. 372-375
29. The Cambridge History of Early Inner Asia, Volume 1, Denis Sinor, стр. 170
30. SOME REMARKS ON THE CHINESE “BULGAR”, SANPING CHEN, стр. 7
31. The World of the Huns, Otto Maenchen-Helfen, стр. 372
32.  SINO-PLATONIC PAPERS, Number 127 October, 2003, The Getes, page 22-24: Da Yuezhi -> Ta-Yue-ti (Great Lunar Race) -> Ta-Gweti -> Massa-Getae
33. The Cambridge History of Early Inner Asia, Volume 1, стр. 182
34. The World of the Huns, Otto Maenchen-Helfen, стр 4-6
35. The Hunnic Language of the Attila Clan, OMELJAN PRITSAK, Ukrainian Research Institute, Harvard University, стр 429
36.  Encyclopædia Britannica, Bulgar people
37. Khazaria in the Ninth and Tenth Centuries, Boris Zhivkov , стр. 30
38.  http://www.dandebat.dk/eng-dan11.htm
39. The Kushan civilization, Buddha Rashmi Mani, page 5
40. Hyun Jin Kim, (2013) The Huns, Rome and the Birth of Europe. Cambridge University Press, стр 33
41.  Khazaria in the Ninth and Tenth Centuries“, Boris Zhivkov , page 30
42. Pulleyblank, 1966, p. 18
43. EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, Yu. A. Zuev, p.38 and p.62 : " The Utigurs of Menandr are Uti, associated with Aorses of the Pliny "Natural history" (VI, 39). The word Uti was a real proto-type of a transcription Uechji < ngiwat-tie < uti (Pulleyblank, 1966, p. 18)"
44. Тарим и Бактрия-в търсене на Българската прародина, Петър Голийски
45. Tempora Incognita на ранната българска история, проф. Атанас Стаматов
46. Прародина и преселения на древните българи. Опит за систематизация, Д-р Живко Войников, сп. Авитохол. 2001, 16, с. 35-50
47. Yuezhi on Bactrian Embroidery from Textiles Found at Noyon uul, Mongolia – 2012 година Sergey A. Yatsenko Russian State University for the Humanities, Moscow  – страница 41, параграф 2 : "Основният цвят гама на изображенията е комбинация от червено / розово и бяло, което е характерно за бактрийски юечжи. Освен това, съществува определена симетрия на тези два основни цветове. По този начин, ако дадено лице има червен кафтан, а след това обувките му също са червени, но той има бели панталони и бял колан, и, от друга страна, ако той е с бял кафтан и обувки, панталона и колана са червени. Индивидите в „цивилен“ костюм (т.е. не е броня) се редуват с цвета на основния горната част на тялото дрехи в строг ритъм (първият бял, после червено)."; "The basic color gamma of the depictions is a combination of red/rose and white, which is characteristic for the Bactrian Yuezhi. Furthermore, there is a definite symmetry of these two basic colors. Thus, if an individual has a red caftan, then his shoes are also red but he has white trousers and a white belt, and, on the other hand, if he has a white caftan and shoes, the trousers and belt are red. Individuals in a „civilian“ costume (that is, not armor) alternate the color of the basic upper body clothing in a strict rhythm (first white, then red)."

Родът Дуло ( Дуло клан)

От рода Дуло, наричан още и Дуло клан, произлизат ранните прабългарски владетели. Кланът Дуло е управляваща династия на хуно-българите[1][2][3][4][5][6][7] в множество държави в източна Европа: Стара Велика България (632 AD), Волжска България (до 13-ти век) и Дунавска България. Произходът на Дуло клан и прабългарите не се знаят с точност, има множество теории, но се счита, че са свързани с произхода и активността на хуните.[8] Някои изследователи посочват, че името Дуло е доста близко до името Туло[9], племенно подразделение на западните тюрки, но повечето историци считат тази връзка за спекулативна.[10]

Символа на рода Дуло

Голяма част от информацията за родът Дуло идва от Именникът на българските владетели[11] Първите две имена от именника, Авитохол и Ирник, се идентифицират почти единодушно от всики историци като Атила и неговият трети син Ернах въпреки, че не съществуват документи в подкрепа на тази идентификация.[12] [13] [14]

Кубрат (605 AD-665 AD), който според някои историци е първият исторически доказан представител на рода, най вероятно произхожда от племето Утигури. През 632 г. той обединява различните прабългарски племена ( утигури, кутригури, оногури и др), разбива аварите и основава Стара Велика България на територията на съвременна Украйна.[15] През втората половина на 7-ми век синовете на Кубрат разделят прабългарските племена и се разпръсват из Европа, от Волга до Везувий (Италия): Батбаян (Украйна), Котраг (Волжска България), Кубер (Македония), Аспарух (Дунавска България), и Алцек (Италия).[16]

Аспарух от рода Дуло основава Дунавска България през 681г., която впоследствие прераства в Първата Българска Империя. През 680г. той разбива 60 000 византийска армия подкрепяна от флот. За сравнение,същата византийска армия предната година побеждава арабите.

Тервел (700-721г.) от рода Дуло изиграва важна роля в историята на Европа когато през 717-718г. разбива арабите и спира тяхната обсада на Константинопол.

Севар(738-754) е последният владетел на България от рода Дуло. Според Дейвид Маршал Ланг той е последният владетел от родословието на Атила, прочутият вожд на хуните.[17] Негов наследник е Кормисош от рода Вокил.[18][19][20][21]

Етимология на името Дуло

Омелян Прицак свързва името Дуло името на управляващата хунну династия Tu-ko, (EMC d'uo'klo), като предполага, че името Вихтун от именика на българските ханове е самият хунну император Маодун.[22][23] Според друга хипотеза името Дуло е изопачена форма на името на самият Атила.[24]

Списък на владетелите от рода Дуло

Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем
Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.
Гостун, наместникът бидейки, 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем.
Курт 60 години държа. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.
Безмер 3 години. А родът на този Дуло, а годината му шегор вечем. 

Тези петима князе държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с обръснати глави И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега.

Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем.
Тервел 21 години. Родът му Дуло, а неговата година теку читем.
(неизвестен княз) (Вероятно Кормесий) 28 години. Родът му Дуло, а годината му дван шехтем
Севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тох алтом.
Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегор твирем. Този княз измени рода Дулов, тоест Вихтун.
Винех 7 години. Родът му Укил, а годината му имен шегор алем.
Телец 3 години. Родът му Угаин, а годината му сомор алтем. И този заради друг.
Умор 40 дни. Родът му Укил, а [годината] му дилом тутом. [25]

References:

[1] The Huns, Rome and the Birth of Europe, 2013, Cambridge University Press, Hyun Jin Kim

[2] Early Mediaeval identity of the Bulgarians, Cafer Saatchi, page 3 : " The early Byzantine texts use the names of Huns, Bulgarians, Kutrigurs and Utrigurs as interchangeable terms. There the Bulgarians are represented as identical, they are a part of Huns or at least have something common with them. The khans Avtiochol and Irnik, listed in the Nominalia of the Bulgarian khans today are identified with Attila and Ernach."

[3] SOME REMARKS ON THE CHINESE "BULGAR", 2004, SANPING CHEN: page 8 :" In fact contemporary European sources kept equating the Bulgars with the Huns. At the very least, the Hun-Bulgar connection was much more tangible than the Hun-Xiongnu identification. "

[4] Steven Runciman, Book I: THE CHILDREN OF THE HUNS

[5] Byzantium: The Imperial Centuries, Romilly James, page 45 : " The Bulgarians seem to have been in origin Huns, who may well have formed part, and survived as a rump, of the hordes of Attila in the fifth century. ... the so called Onogur Bulgarians are found in large numbers somewhere between the Kuban and the Volga rivers..."

[6] The History of the Decline and Fall of the Roman Empire, Volume 4, Edward Gibbon, page 537: " And both Procopius and Agathias represent Kutrigurs and Utigurs as tribes of Huns. There can be no doubt Kutrigurs, Utigurs and Bulgars belong to the same race as the Huns of Attila and spoke tongues closely related, - were in fact Huns. They had all been under Attila's dominion"

[7] Encyclopedia of the Byzantine Empire Jennifer Lawler, " Utigurs - Hunnic tribe that lived on the east steppes of Don, related to the Bulgars", page 296

[8] The Tale of the Prophet Isaiah, Ivan Biliarsky, page 255 : " Who, after all, were Avitokhol and Irnik? Among historians, there is almost unanimity they were Attila, the ruler of the Huns, and his son Ernack."

[9] The Huns, Rome and the Birth of Europe, 2013, Cambridge University Press, Hyun Jin Kim, page 59

[10] Golden, Peter B. (2012), Oq and Oğur~Oğuz* (PDF), Turkish and Middle Eastern Studies, Rutgers University, pp. footnote 37

[11] Word and Power in Mediaeval Bulgaria, Ivan Biliarsky, page 218

[12] Otto J. Maenchen-Helfen, The world of the Huns, page 415: "Ernak has often been identified with Ирникъ in the Bulgarian Princes’ List."

[13] The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, John Van Antwerp Fine, University of Michigan Press(2000), p. 66: "According to their traditions their ruling family, known as the house of Dulo, was descended from Attila the Hun. Though the scholars have advanced many theories, the origin and meaning of the name Dulo remain obscure."

[14] Journal of the Royal Anthropological Institute of Great Britain and Ireland, Volume 11, р. 228

[15] Nicephori Archiepiscopi Constantinopolitani Opuscula Historica, Carl G. De Boor (Editor)

[16] Steven Runciman, Book I: THE CHILDREN OF THE HUNS, стр. 21: "Thus the Bulgar family split up, and spread over Europe, from the Volga to the shadow of Vesuvius. It remains now only to consider the strongest branch of all, the only branch to survive the tempests of the centuries. Asperuch, less restless than his younger brothers, but more enterprising than his elders, moved along the Black Sea coast, across the great rivers of the Steppes, to the land of lagoons and marshes where the Danube joins the sea."

[17] The Bulgarians: from pagan times to the Ottoman conquest, David Marshall Lang, p. 49: "... and was the last of the great house of Dulo to occupy the throne, with him died out the lineage of Attila the Hun"

[18] A History of the Eastern Roman Empire, J. B. Bury, p 334[19] Transferred in Translation: Making a State in Early Medieval Bulgarian Genealogies, Antoaneta Granberg,University of Gothenburg

[20] Byzantium and Bulgaria, Panos Sophoulis 

[21] Southeastern Europe in the Middle Ages, Florin Curta

[22] The Huns, Rome and the Birth of Europe, 2013, Cambridge University Press, Hyun Jin Kim, p. 59
[23] Teoderico e i Goti tra oriente e occidente, Antonio Carile

[24] Journal of the Royal Anthropological Institute of Great Britain and Ireland, Volume 11, р. 228

Massagetae

Massagetae

The Massagetae were an ancient nomadic confederation who inhabited the steppes of Central Asia betwen the rivers Amu-Daria and Syr-Daria east of the Sea of Aral. They are know primarily from the works of ancient Greek authors as Strabo and Herodotus. At least some of their tribes were East Iranian speakers. Their neighbours were the Aspisi to the north, the Wusun(Isedones) to the east, Dahae and Scythians  to the west. To the south lay Khorasan/(Sogdia). The Massagetae was one of many tribal groups in the region north and east of the river Syr Darya (otherwise known as the River Tanais).

The Massagetae were similar to the Scythians in their dress and mode of living, they lived on their herds and fishing, milk was their main drink. They fought both on horseback and on foot, neither method being strange to them: they used bows and lances, but their favorite weapon was the battle-axe. According to Strabo, the Massagetae worshipped the sun and sacrificed horses to it.

Origin of Massagetae

Numerous hypotheses exist about the identity of the Massagetae and their ethnic background. Massagetae are believed to have been related to the Getae.[1] In Central Asian languages such as Middle Persian and Avestan, the prefix massa means "great", "heavy", or "strong".[2] Some authors as James P. Mallory and Victor H. Mair relate Massagetae with the Yuezhi: "(Greater) Yuezhi or in the earlier pronunciation d'ad-ngiwat-tieg, has been seen to equate with the Massagetae who occupied the oases and steppelands of West Central Asia in the time of Herodotus; here Massa renders an Iranian word for "Great", hence "Great Getae".[3][4] This identification was made by Alexander Cunningham and is supported by B.S. Dahiya (1980, 23), Edgar Knobloch (2001, 15), Zuev, Lozinski, Tolstov and others.[5][6] Dahiya wrote about the Massagetae and Thyssagetae : "The Chinese were right in stating that the Xiongnu were a part of the Yuezhi. These Guti people had two divisions, the Ta-Yue-Che and Siao-Yue-Che, exactly corresponding to the Massagetae and Thyssagetae of Herodotus... Thyssagetae, who are known as the Lesser Getae, correspond with the Xiao Yuezhi, meaning Lesser Yuezhi."(Dahiya 1980, 23).[7][8]

Customs of Massagetae

According to Herodotus:

"In their dress and mode of living the Massagetae resemble the Scythians. They fight both on [1.215]

Herodotus world map

horseback and on foot, neither method is strange to them: they use bows and lances, but their favourite weapon is the battle-axe. Their arms are all either of gold or brass. For their spear-points, and arrow-heads, and for their battle-axes, they make use of brass; for head-gear, belts, and girdles, of gold. So too with the caparison of their horses, they give them breastplates of brass, but employ gold about the reins, the bit, and the cheek-plates. They use neither iron nor silver, having none in their country; but they have brass and gold in abundance." 

" Each man has but one wife, yet all the wives are held in common; for this is a custom of the Massagetae and not of the Scythians, as the Greeks wrongly say. Human life does not come to its natural close with this people; but when a man grows very old, all his kinsfolk collect together and offer him up in sacrifice; offering at the same time some cattle also. After the sacrifice they boil the flesh and feast on it; and those who thus end their days are reckoned the happiest. If a man dies of disease they do not eat him, but bury him in the ground, bewailing his ill-fortune that he did not come to be sacrificed. They sow no grain, but live on their herds, and on fish, of which there is great plenty in the Araxes. Milk is what they chiefly drink. The only god they worship is the sun, and to him they offer the horse in sacrifice; under the notion of giving to the swiftest of the gods the swiftest of all mortal creatures." [1.216]

At the close of the 4th century CE, Claudian wrote of Massagetae that they cruelly wound their horses so that they may drink their blood.

History of Massagetae

Massagetae were known as numerous and warlike nation. According to Herodotus, Cyrus the Great of Persia met his death in a battle with the Massagetae living beyond Araxes river. In the year 530 B.C.  Cyrus the Great's army invaded the Scythian lands. Cyrus who had already beaten the Babylonians was victorious in his initial assault on the Massagetae. He captured the son of Massagetae queen Tomyris, Spargapises, who commits suicide. However the queen's forces promptly destroyed Cyrus' army and killed the Persian king.

About 515 B.C. Darius I invaded into the lands of nomadic Scythians. Generally Scythians were called Saka by Persians and the term Saka was used as a prefix to their tribal names. For example three groups of Saka/Scythians are listed on Darius' (522-486 BCE) inscriptions at Behistun (in north-western Iran) : Saka Haumavarga , Saka Tigrakhauda (translated as "pointed caps"), and Saka Paradraya. The Saka Tigrakhauda occupied open grasslands around the Aral Sea, in modern south-western Kazakhstan. The pointed caps they wear would be sized according to seniority, with the tallest being reserved for the chieftain. It is this group of Sakas that is most likely to be the Massagetae of Strabo.

In the 4th century B.C. Alexander the Great conquers the Persian empire and campaigned in the east. According to Sulimirski Massagetae adopted new military tactics of armoured cavalry from Macedonians and in the 4th-3rd centuries BC were able to subdue nearly all the nomad tribes north-east of Macedonian frontier including the Xiongnu who roamed the steppes further east up to the Chinese border. Xiongnu had to acknowledge the Massagetan suzerainty for about a century. But eventually Xiongnu defeated Massagetae and in 165 BC drove them westwards out of their lands.[9]

References:

[1] Leake, Jane Acomb (1967). The Geats of Beowulf: a study in the geographical mythology of the Middle Ages (illustrated ed.). University of Wisconsin Press. p. 68.
[2] Rishi, Weer Rajendra (1982). India & Russia: linguistic & cultural affinity. Roma. p. 95.

[3] Mallory, J. P.; Mair, Victor H. (2000), The Tarim Mummies: Ancient China and the Mystery of the Earliest Peoples from the West, London: Thames & Hudson. pages 98-99 

[4] Pazyrik - The Valley of the Frozen Tombs, John F. Haskins
[5] THE STRONGEST TRIBE, Yu. A. Zuev, page 33: "Massagets of the earliest ancient authors... are the Yuezhis of the Chinese sources"
[6] The Huns, Rome and the Birth of Europe, Hyun Jin Kim, p. 201/note 79
[7] SINO-PLATONIC PAPERS, Number 127 October, 2003, The Getes,  page 22-24
[8] The glorious Gutians, Samar AbbasMarch 24, 2005
[9] Tadeusz Sulimirski - The Sarmatians,pages 81-82